„Плевелите, Мисисипи и боклука“

Една история за скачането на ластик, плевенето в градината, приятелството и хвърлянето на боклука…

Таня най-много обичаше сутрините при баба си. Ах, тия сутрини изпълнени с аромат на топло мляко с мед и пухкави мекички поръсени с пудра захар. Едва след като тя самата станеше майка щеше да разбере колко много любов има в едно бабино сърце. Щеше да вземе дебелата книга с рецепти, но гозбите нямаше да стават същите, поради простата причина, че всеки готви със своята любов, макар и съставките да са едни и същи.

Тая сутрин и изобщо целия ден чак до вечерта се очертаваха изключително интересни. На Таня й предстоеше приключение – училището на баба.

Когато отвори очи на масата вече я чакаше пълна купа с мекици и топло мляко, от което на къдели се извиваха масурчета пара. Дали от това, че още бе с неизмити очи или друго тя не разбра, но наистина й се стори, че тия къдели танцуваха и си променяха формата чак докато се изпарят на половината разстояние от масата до тавана.

Хапна с голямо удоволствие, като си примляскваше весело, изпи си и млякото след което бързо нахлузи дрехите, върза на две на три опашката си и се втурна на двора. Огромния двор, който 75 годишната й баба покровителстваше съвсем сама. Разбира се, че не отказваше помощ и имаше нейни си начини да я получи, но там имаше върховен ред и дисциплина. Доматите на колците зад къщата, до тях картофите, от ляво тиквите и тиквичките, а от дясно моркови, магданоз, лук и останалите насаждения. Пред къщата имаше плантация от ягоди. Тязи плантация се простираше под една асма, разположена само на няколко квадратни метра, но площта се оголемяваше, когато идеше момента да се събира ягодовата реколта. Струваше си, де. После се получаваше най-сладкото сладко от ягоди.

Таня намери баба си поседнала на едно от най-малките дървени столчета, които могат да съществуват. Това бе столчето за плевене. Сложила бели ръкавици внимателно си плевеше. Отстрани ще речеш, че е голямо удоволствие и това е най-важната работа на света. Стрък по стрък, ред по ред всеки ден имаше по някой друг нарушител на реда, който се мъдреше на лехите. Момичето приклекна до баба си:

– Това защо го правиш? – попита с равни количества любопитство и отегчение.
– Това е най-важната работа на света, след хвърлянето на боклука. – отговори й тя.
– Най-важната ли? Не е ли най-важното да спиш, да ядеш… да се учиш…такива неща?
– Да, точно така. Аз ни мога да спя, ни мога да ям като знам, че тука има плевели. Като ги махна – пустички да окапят дано! – ще мога да си почина. А колкото до ученето – баба й я погледна са миг – днес ще научиш повече, отколкото за един месец в даскалото ти. Твоята даскалица барем учи ли ви на нещо интересно? Или само смятате? – баба й знаеше, че писането, смятането и другите предмети са важни, но знаеше, че има неща, които в днешно време изобщо не се учат в училище. А то, кога ли са се учили. И продължи:

– От мен да знаеш, плевел видиш ли – значи до него има нещо хубаво. Един плевел нивга няма да избие на място, където няма нищо. Плевела винаги ще се покаже до корена на хубавия домат, на ароматния магданоз или лука. Нищо, че лука има славата на смръдльо – той е полезен. Изобщо всичко в градината на Господ е за нас добро. И в живота е така – ако си читава до теб винаги ще се лепне поне по един плевел. Ама няма да се плашиш.

Изкореняваш го и туй то. Но има си чалъм на скубане – хващаш най-близо до земята, стискаш силно и дърпаш нагоре. Може да се наложи леко така на ляво, на дясно да му отвориш пътя и после е лесно. Ако му отскубнеш стеблото, а корена остане – пак ще избие. От корена като го изтръгнеш – край. Плевелите са упорити и пак ще дойдат, но ти си дваж по-упорита. Опасни са плевелите, когато още нямаш сила. Ей го домата сега е най-уязвим. Ако не го плевя докато не почне да връзва плевела ще стане толкоз голям, че ще му изпие силата и домата няма да стане. Като порасте, като заякне и почне да дава плод тохгава никой плевел не мой го прекърши.

Таня слушаше със зяпнала уста и едва сега видя, че докато баба й е плевяла, разказвайки са изрушкали цялата леха чак до края й. Помига още няколко секунди и на устата й цъфна усмивка от типа „стоплих за какво иде реч”, а в ума й се завъртя следното: „Ахаааа! Супер, значи тоя Митко ми е плевела на мене, от „А” клас. Знам какво да го правя, като дойде да ме пита пак дали ми се ходи на кино!” В тоя момент Таня разбра историята за възрастта си – всички досадници на нейната възраст, които я харсваха и се лепяха за нея – плевели, ама я запомни. И когато стана на 26 в един тежък за нея период си припомни за плевелите. Измисли си нещо като визуализация, с която си помогна да изтръгне по-голямата часто от страховете си.

Със затворени очи си представи как на прозореца в апартамента си има голяма продълговата саксия с цветя – всичко хубаво в живота й, а коло тях – плевелите – всички страхове. Докато отскубваше и хвърляше плевелите през прозореца им благодареше, че й показват кое в същност си струва да остане в живота й. Това упражнение повтаряше, докато плевелите спираха да се появяват на мястото, от което ги бе изтръгвала. Накрая поливаше с вода – любов, приемане, прошка и благодарност. Това упражнение помогна отново да й разцъфти радостта от живота без страх. Всичко, което й пречеше да бъде щастлива по пътя се превръщаше в плевел, който успешно бе изтръгван из корен.

До обяд оплевиха де що има плевел. Почивката беше задължителна, но за бабата. Таня кипеше от енергия и едно от най-доасдните и попадащи в категорията „най-гадното нещо” бе спането по обед. Полегна за няколко часа, които се равняваха точно на 20 минути и започна да не я свърта. Извади ластика от чекмеджето по най-тихия начин и се изниза от стаята, в която баба й сладко похъркваше. Завърза гуменките и тамън да затвори вратата от вън:

– И да играете на ластика по сянката! Чу ли? – спокойно в просъница се провикна баба й.

Таня се втруна навън и в уникален синхрон пред външната врата на двора почти се сблъска с най-добрата си приятелка Вили. Двете обожаваха да скачат на ластик. На пръстчета беше голямото предизвикателство. На крака, като се скачаше беше по-лесно. Единия край завързаха за дървото – заради сянаката – а другия край се мушна в показалеца на Вили. Докато стигнеш до три беше разрешено да се помага с едната ръка. Въпреки, че двете си поставяха високата цел – само с петичка да влизаш. Затова си имаше и специални гуменки. От сутрин до вечер можеше да подскачат докато пеят:

–         Е-е-е-ма, е са са, е са са, о пи пи я!

Докато подскачаха и се редуваха – ту едната, ту другата дотърчаха и две момчетии от горната махала. Чувстваха се много пренебрегнати, че не можеха да играят на тая тъпа игра и само, като ги дразнеха. Тоя път обаче си бяха приготвили тежката артилерия, защото на по-голямото момче – Спас баща му пътуваше с корабите и току като носеше някоя презокеанска новост. Тоя път корабът му беше стигнал чак до Америка:

– Баща ми се върна от Америка! Ей тия панталони са ми от там – тука няма такива. Донесе ми още и … – започна да изрежда всичко, което му е донесал в действителност и каквото не му е донесал, но това момичетата не го знаеха. Само прибелваха очи с отегчителна въздишка и си подскачаха на ластика. Като приключи и видя, че единственият му слушател е другаря му по махала, вече не му оставаше нищо друго, освен да изстреля и последния си жокер:

– Абе, тая смотана игра на ластик знаете ли, че не е българска, а? – заяви самодоволно Спас.

Двете момичета се сепнаха и той спечели вниманието им. Вярваха, че великата Ема Еса Са е пренесена барабар с ластика в днешно време от праотците ни – траките. За едни 12 годишни фръцли историята не беше приоритет и се нагаждаше по подразбиране, както е угодно на момента. Същото важеше и за опонентите им, защото миналата седмица им заявиха, че още прабългарите са пушели „Арда“ без филтър.

– Да, бе! – в един глас пропяха и Таня и Вили. – Лъжеш!
– Сериозно ви казвам! – продължи наперено синът на моряка – Баща ми ми каза!
– Е, от къде пък баща ти ще знае от къде идва скачането на ластик? – попита Вили.
– Ами като пуснали котва на Американското пристанище в Ню Йорк се качили по Мисисипи чак до Сейн’ Луис. И от там ми донесе тия панталони. Имат много джобове, за да си събирам в тях каквото си искам! И там били видели много такива луди момиченца – той наблегна на умалителното окончание, за да ги подразни още повече – да скачат на ластици. Ама много по-готини от вашия! И те си пеели песен, но истинската – за реката Мисисипи!

– Врели некипели! – сопна се Таня.
В доказателство на думите си големия „мъж” грабна една пръчка и написа в пясъка: MISSISSIPPI – Да се почуди човек, как беше запомнил буквуването на тази сложна и за самите американци дума, а не беше запомнил, че се казва Сейнт Луис, а не Сейн’ Луис.
– Е, и какво? – скръсти ръце и се подпря на единия си крак Таня, Вили направи същото.

– Гледай сега – това, дето вие го пеете в същност е името на реката Мисисипи – И той издекламира: Ем – Ай – Ес- Ес- Ай – Ес – Ес – Ай – Оу – Пи – Пи – Ай – докато посочваше с пръчката всяка една от американските букви в думата. Отстъпи крачка назад и важно сложи ръце на кръста.
Двете момичета се спогледаха в недоумение и си личеше, че бяха доста разочаровани, защото думите на момчето си бяха правдоподобни и убедителни. И двете бяха записани преди три месеца на уроци по английски и азбуката им беше добре позната.

Въпреки това Вили скочи въху думата и с единия крак хубавичко я размаза. Момичетата се фръцнаха и нямаха никакво намерение да пеят по тоя смотан начин хубавата си песен.

Неканените гости ликуваха и се превиваха от смях като се държаха за коремите и току посочваха с пръст момичетата. Таня се ядоса още повече, но и тя не остана по-назад и се обърна към Вили самодоволно, но на достатъчно висок глас, за да я чуят присмехулниците:

–         Мани ги тия! Тия са плевели! – и с вирнат нос се захванаха да скачат и запяха още по-силно:

–         Еееееема! Е са са! Е са са о пи пи я!

В цялата работа имаше някакво разминаване, защото Мисисипи се влива в океана при Мексиканския залив и как баща му се беше „качил” до Сейнт Луис от пристанището на Ню Йорк не стана много ясно. Явно подробностите в историята бяха маловажни за сметка на същинската й цел.
Девойките подскачаха още известно време, докато не се чуха глухи привиквания от дворовете. Първо за Таня и след това Вили. Смотаха набързо ластика и се втурнаха към къщите си. От толкова скачане бяха огладнели неистово.

След вечеря – печени червени чушки с доматен сос и чесън – на Таня й предстоеше поредния урок. Баба й нахлузи гумените галоши и я подкани:

– Хайде, хайде да изхврълим боклука!

Момичето знаеше, че няма да се измъкне и неохотно се свлече от стола. С бавни стъпки се дотътри и обу чехлите си. Уморено попита:

– Ама защо сега-а-а-а…

– Денят се започва на чисто! Няма тоя боклук да ми се мъдри тука я! Събираме всичко в тоя чувал и го изхвърляме. После си лягеме спокойни.

Какъв ден, какви пет лева? Вече беше 21:30 и се чуваше песента на шурците, а бабата говореше за ден. До сутринта имаше още около 10-12 часа – все пак Таня се излюпваше след 8-9 сутринта.

Влаченето на чехлите по плочките й се струваше толкова мъчно и тежко занимание, че току като изпуфтяваше и въздишаше. След цял ден работа с баба й и скачане на ластик тия чехли й се струваха да тежат няколко тона. Най-неприятното в цялата работа беше, че нямаха собствена кофа пред вратата, а беше нужно да вървят хилади километри до съседната къща.

Тя беше близо до един малък площад на който бе ситуирана голямата кофа за боклук. От онези, с кафеникаво-ръждив цвят, високи почти два метра с правоъгълни капаци в скосената си горна част – по два от всяка страна.

Там, ако изпуснеш кофата, докато изсипваш боклука от нея ще се спускаш да я взимаш. Именно поради тази причина бабата на Таня вече имаше чували за тая цел. Направени от някакъв странен плат – нещо като старо, но не съвсем рехаво зебло. Та, ако падне вътре чувала, да не се налага да се вади.

Приближиха се и баба й развърза чувала. Отвори го и почти й го поднесе под носа, като го тупна в краката й:

– Имаш ли нещо да хвърляш?
Таня се очуди, но разтършува по джобовете си намери само малко пясък в единия и опаковка от дъвка в другия. Хвърли я и каза:
– Ето, това е. Друго нямам.

– Сугурна ли си? – леко се приведе към нея баба й.

– Да… – недоумяваше внучката.
– Тука в боклука освен плевелите, дето ги събрахме днес, може да слагаш и други работи. Ако някой те е ядосал, обидил или имаш друга несгода – мяташ я в чувала и я изхвърляме. Няма да пазиш боклуците си я!
В тоя миг момичето се оживи и очичките й блеснаха  – сети се за тъпата Мисисипи и на ум я произнесе точно както Спас я издекламира на английски, но с ирония.  Ухили се и каза:
– Имам още един плевел да изхвърля, ама не знам как!
– Ако не беше вече метнала хартийката от дъвката, можеже заедно с нея да кажеш, какво още хвърляш, но сега ще направим следното, кажи: хръвлям на боклука … и тука казваш мъката си… и после плюни!

Това много й се хареса на Таня и като каза, че хвърля на Спас Мисисипи-то в боклука хубаво и звучно плю. Да беше момче да е професионалист, но толкова можеше.

– А така! – поздрави я баб й и събра горната част на чувала. Отвори капака на големия контейнер и метна вътре боклука със се чувала. Изтупа ръце една в друга, като за добре свършена работа и улови внучка си за ръката. По пътя тя продължи:
– От мен едно да знаеш, баба – колкото по-дълбок е боклука – толкова по-стар е. А колкото по-стар е болука – толкова по-миризлив е. Затова изхвърляй го редовно, за да не завъдиш червеи и дори и да си събрала малко повече боклук – не го рови. Колкото по на дълбоко ровиш – толкова по-стари и миризливи неща ще излизат.

С тия думи резето на външната врата хлопна и двете се прибраха. В този ден внучката беше порастнала с 5 санта от скачане и с около една година по акъл. Щеше да го оцени по-късно, защото всичко, което се случи в тоя ден тя го запомни. Някак намери трайно и топло местенце в сърцето й – завинаги. В деня, в който си спомни за плевелите и измисли свой собствен начин с изкореняването им от саксията, си спомни за този паметен ден от детството си и написа, какво е научила през него:

1. Плевелите се изкореняват из корен и растат само до нещо, което си струва – цвете или друго растение – плод/зеленчук.
2. Ема еса са проислиза от MISSISSIPPI.
3. Боклука – да не се рови и да се изхвърля вечер, за да започнеш деня на чисто.

Сети се за баба й, погледна към небето и с ръка на сърцето се усмихна и изпрати мислите си нагоре: „Благодаря ти бабо!” В съзнанието й изплуваха  думите на Мечо Пух и тях записа, най-долу под списъка:

”Ако някой ден се случи така, че не можеш да ме виждаш повече – сложи ме в сърцето си. Аз ще остана там завинаги!”

Автор: Ан
С обич,
Чудо Сега

Снимка