Подбалкански таблет

За всички, които живеят в големия град откъсването от него, макар и за няколко дни, е безценно. Сещам се за една илюстрация, на която са нарисувани две човечета. Едното гледа друго, което лежи и гледа нагоре. Разговорът е горе-долу такъв:

– Какво правиш?
– Имам нов таблет.
– Как така? Ти гледаш в небето.
– Да, това е моят таблет. Небето, облаците, звездите.
– И как се зарежда?
– Не се зарежда. То ме зарежда мен.

Има момент, в който човек се пренасища от гъстия градски въздух, от бетонените сгради и асфалти, от прашните улици и хилядите коли. Това е моментът, в който отиваш на село, в гората, на мрето или на друго по-закътано място, на което да презаредиш. И аз бях на едно такова място. Нека разкажа …

Има едно място на земята в подбалкана, на което децата тичат боси или само по сандали. Дворът е голям, има всякакви дървета и голям орех. Зад къщата има лехи с домати, зелен боб и краставици. Картофи. Истински. С вода и любов гледани. На едната поляна се мъдри басейнче. До него пази куче. Асмата тихо чака да стане гроздето, докато под нея децата тичат и гризат поредната сладка краставичка. Там времето спира. Не ти се ще да си зареждаш телефона, нито пък да го пипаш.

Най-много за снимка да го използваш. На това място, вечер, когато „месец изгрее, звезди обсипят свода небесен“ стоиш на чардака на сладка раздумка. Наслаждаваш се на спокойствието и песента на най-различни щурчета и буби. Небето е сякаш на една ръка разстояние и звездите са като златно зърно ръснато щедро. Леко полъхва вятър и се чува тих звън на чаши пълни с бяло винце и ледец. Можеш да си стоиш. Така, само да си стоиш. Да слушаш и да се наслаждаваш.

Близо до това място има огромни поляни обляни със слънчогледи. Ако имаш късмет, привечер, можеш да си подариш завинаги спомен. Спомен на картина – отдолу светнали слънчогледи, в топло жълто, а над тях притулена леко планина в няколко нюанса синьо. Слънцето пробива леско с лъчи иззад облак и… застиваш. Няма време да спираш колата и да снимаш. Просто гледаш и попиваш. На това място миенето с маркуч и премитането на плочките те зарежда. Като медитация е. Отмиваш сякащ от себе си. Отмиташ наистина от себе си града, работата, магазините и всички други неща, без които ти се струва иначе, че и ден не можеш. Можеш. Можеш. Отваряш място.

Изливаш от чашата си излишното. Зареждаш батериите. И си готов да се върнеш пак в града и да ти остане спомена за зелените поляни, синьото небе и свежия, лек въздух на балкана, наситен с летен спомен. Спомен като напомняща бележка, на която пише: „да се върнеш при родата (ПриРодата)“. Някои на това му викат кеф. Други рахат. Аз – рай. Благодаря!

С пожелание за почивка,
АН и ЧУДО

п.п. Снимка, моя, от мястото няма. Просто три дни забравих телефона си в чантата :) Снимката към статията е от photo-forum.net