И аз те обичам

Вдишна дълбоко въздух и издишна бавно, опитвайки се да запази самоолбладание. Тези киборзи понякога наистина я изнервяха.

Ева работеше вече трета година в Института по изкуствен интелект и кибернетика като специалист в Отдела по експериментална психология. От толкова време практика се беше убедила, че действително се оказва по-трудно да се симулират човешките чувства, отколкото си беше представяла в началото. Проклетите киборзи постоянно изпадаха в някакви непредвидени депресии, породени от бъгове в мозъка, и се налагаше да ходят на психоанализа. Теоретично тя не се различаваше кой знае колко от класическата психоанализа при работа с хора – пациентът трябваше да се отпусне, да разкаже “душевните си терзания” (както беше навлязъл жаргонът), след това да му се поставят датчици за улавяне на мозъчните импулси и да се проследят реалните данни, записани на твърдия диск. След това се правеше съпоставка на интерпретацията и на записа, за да могат да напреднат проучванията и да се прецени къде да се наблегне повече за в бъдеще, и за финал се препрограмираше така, че да се отстранят грешките.
Процесът като цяло звучеше доста семпло, но имаше и много други фактори, с които докторите трябваше да се съобразяват при анализите – фаза на развитие, ндивидуализъм, воля и други такива понятия, които при реални условия придобиваха съвсем реални и едва ли не осезаеми форми, за разлика от абстрактно възприеманата информация по учебниците. Като цяло беше изискване за всички в Института да не позволяват на киборзите дори да подозират, че са не точно хора, и който не спазеше изискването, биваше отстраняван от длъжност. За пациента се налагаше хоспитализация, през която се налагаше много внимателно препрограмиране на мозъка и пресортиране на информацията, защото не се знаеше какви връзки са направили новите данни с дългосрочната памет и при най-малката грешка последиците можеше да предизвикат хронична депресия, личностна дезинтеграция или дори да се окажат фатални – а за съжаление това се случваше твърде често.
Много важно беше депресираният да се подложи на разчитане на импулсите по собствено желание, без груба сила – позволена беше само тънка манипулация; така по-точно се получаваше усещането за човешка идентичност. Не че представляваше кой знае какъв проблем да са малко по-безцеремонни – както обикновено се държаха с човеците, но въпросът бил принципен… Преиграват – мислеше си Ева, а и защо да е лесно, след като може да е трудно.

Както и да е, тя просто имаше дарба!.. Съумяваше да влезе под кожата на пациентите си и да им внуши как всъщност те искат да направят точно това, което в действителност тя иска. Това беше и своего рода предизвикателство, защото въпреки опростения код, отговарящ за чувствата на доверие и привързаност при новата серия АДАМ – 075, тези екземпляри бяха снабдени и с удивителен инат.
В момента в Института работеха по развитието на любовта (колко банално! – мислеше си Ева, вече й беше писнало от всеобщото схващане, че това било най-висшето от всички човешки душевни състояния) и графикът до края на годината беше да се изследват механизмите, по които да се симулира убедително в психиката на АДАМ – 075.
Ева отново впи загрижен поглед в посърналото лице на Адам (те всичките бяха Адамовци, с малки вариации на името –Адамер, Едам, Ед, Адонис, Робинзон, Вучевиан и други подобни; на нея в момента й се беше паднал Адам, което в чистия си вариант беше все пак доста рядко) и се опита да подхване диалога повторно възможно най-внимателно:
– Виж, Адаме, крайно време е да престанеш да се самосъжаляваш. Разбирам, че още страдаш по Лилит, но животът продължава…
Адам я прекъсна на средата на репликата й:
– Ева, аз я обичам! Никога няма да намеря друга като нея..
– Моля те, Адаме, отново започваш да се филмираш. Мисля, че се бяхме разбрали по въпроса – с този начин на мислене доникъде няма да стигнеш.
– Говориш така, защото не я познаваш..
– Та тя е само една прахосмукачка, за Бога! – тия програмисти наистина имат извратено чувство за хумор, отбеляза си ядно тя за пореден път, готова да се бори до последно за преустановяване на тая порочна практика – все слагат някакъв афинитет към душевността на техниката…
– Не говори така за Лилит! – Адам изглеждаше наистина разярен – Тя беше моята душевна половинка! С нея се разбирахме за всичко! Никога не ми противоречеше за нищо, винаги беше до мен…
– Докато не избяга с прахосмукачния техник, нали?
– Тя не избяга с него, тя беше похитена!
– О, нима? – подигравателно подхвърли Ева. – Затова ли се обърна на другата страна, когато я видяхме заедно във фоайето? Затова ли пропълзя като змия зад дивана, че да не можеш да я видиш? Приеми го! Тя вече не иска да е с тебе!
Адам изглеждаше съкрушен. Ева продължи трактата си:
– Наистина, понякога не мога да те разбера… Така да се унижаваш и да циклиш на едно място. Има толкова други около тебе, а ти, ти си се вкопчил точно в нея, точно в тази, която те отхвърля! (отбеляза си още една точка, това беше обща характеристика на доста солиден процент от клиничните случаи на любов) Нямаш ли чувство на гордост, на достойнство?
– Разбира се, че имам!..
– Тогава зашо не го покажеш, по дяволите?! Пиеш една студена вода и продължаваш напред. – гласът й омекна – Знам, по-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш, но се налага… Всички сме минавали през това, драги.
Адам мълчеше виновно. Ева се окопити – май този път щеше да успее да го хване. Ролята на доброто ченге, последвала лошото ченге, можеше да се окаже печеливша. Продължи с най-нежния си глас:

– Виж, братле,… аз съм ти приятел. Опитвам се да ти помогна преди всичко, защото го заслужаваш…
– Това ти е работата, недей да се преструваш! – скастри я рязко Адам изпод вежди.
Тя се усмихна на ум – беше щекотлив орех.
– И това е вярно. Но не се преструвам. Институтът е пълен с други доктори, щях да те прехвърля на някой друг десет пъти досега, ако само се преструвах. (ох, колко обичаше да блъфира така в движение! Трябваше да захапе въдицата..)

Адам гледаше апатично – да, апатията поне я докарваха доста правдоподобно. И двамата мълчаха. Тя го гледаше изпитателно. От три месеца се занимаваше с него. Познаваше вече идеално чертите му – магнетичнитеч очи, бляскащи под изсечени вежди, с едвам забележима бръчица между тях, правилния нос с характерно изрязани ноздри, долната челюст, скосяваща се над елегантната извивка на врата, в чиято онова се помещаваше тази ключица,…. ммм, и тези рамена,.. и ушичките, и тъмната гъста коса, и… Ева се почувства като идиот. Адам явно й влияеше зле – да не би да я беше заразил с тоя си афинитет към прахосмукачки?! А освен това беше и издигнал и нещо като защитна стена около чувствата си – тя можеше едва ли не да я пипне, като стъкло, по което се пързаля. Беше се затворил като в капсула, така че да не позволи близост. Шегуваше се, но очите му не се смееха, в тях се забелязваше някаква меланхолия и тъга.
И все пак имаше доста сериозно подобрение. Това не можеше да се отрече. Когато го приеха в Института, едвам дишаше, жизнените процеси бяха занижени до минимум, не беше в състояние да произнесе дори името си – не, че беше толкова наложително, все пак имаше вграден чип с лични данни в ръката, но все пак не говореше добре за цялостното състояние на системата. И за какво било цялото това безобразие?? Заради някаква прахосмукачка!! И това ако не беше абсурдно!..
Ева внимателно протегна ръка към Адам, и го докосна едвам, сякаш се боеше от допира. Той потръпна. Беше добър знак –защитната стена най-после започваше да се пропуква. Вгледа се състрадателно в очите му.
– Хлапе,.. ти си добър човек. Заслужаваш някоя по-добра. Заслужаваш… Отношение. Уважение. Нежност. – погали го по косата. Той за няколко мига премрежи очи с наслаждение. Когато ги отвори отново, в тях вече имаше топлота. Погледна Ева блажено:
– Ева… Благодаря ти. – и притисна ръката й в своята.
Сега беше моментът. Сега трябваше да изстреля най-сигурния си коз – този, който превръщаше думите в реалност. Самоосъществяващото се пророчество. Той щеше да поддаде. Ева се усмихна също така блажено. Пламъчетата заиграха в очите й.
– И аз те обичам, Адаме.
Успя! По лицето на Адам се изписа удивление, озадачение, възторг, стъписване – всичко наведнъж, и още, и още смесени чувства… Съюзът “И” в началото на изречението вършеше цялата работа така безотказно. Това така малко и незначително на пръв поглед детайлче, което предполагаше взаимност, и в същото време я подсигуряваше…
Адам направи опит да изрече нещо, но думите му се запънаха в гърлото и той само се ухили глупаво. Ева бързо го целуна и напусна стаята със светнали очи като ученичка. Преди да затвори вратата помаха с ръка през пролуката, изкикоти се и изчезна в пролуката. Целувката беше траяла достатъчно дълго, за да могат датчиците, прикрепени по устните й, да източат цялата необходима информация от мозъка на Адам. И все пак… нещо я караше да се чувства като идиот. Е, какво пък. Повдигна рамене и се запъти по коридора.
……
Адам пое дълбоко въздух и бавно го издишна, поклащайки снизходително глава. Тези Еви-082 понякога бяха наистина невъзможни… Трябваше да се поработи по-сериозно по отношение на логиката. Е, поне имаше късмет, че му се е паднала такава с точно и ясно име, а не някоя Еванесенс например, което би му докарало фрактура на езика, докато го произнесе. На устните му продължаваше да играе хлапашката усмивка, а очите му светеха.
– И аз те обичам… – блажено повтори той.
….
В централния офис на Института по изкуствен интелект и кибернетика екипът програмисти се забавляваше пред видеоекраните, предаващи сигнала от камерите в клиничния отдел. В един миг се възнесоха бурни възгласи и необуздан смях.
– Браво, Господ, браво, момче! Добра работа свърши! Имаме нов чифт! Ето затова сме те сложили за главен програмист! Лилит, ти пак нещо се првъзбуди, мацка! Айде стига с тоя прахоляк, че ще вземеш да пукнеш от свръхдоза!

Автор: МЕГ
С поглед в бъдещето,
ЧУДО

[related_posts]Insert your text here[/related_posts]