За всички, които живеят в големия град откъсването от него, макар и за няколко дни, е безценно. Сещам се за една илюстрация, на която са нарисувани две човечета. Едното гледа друго, което лежи и гледа нагоре. Разговорът е горе-долу такъв: Continue Reading…
(Commenting: OFF)

Живели веднъж една принцеса, една кралица и една царица. Те били от едно и също царство, но не подозирали една за друга. Властта, която имали над своето женско царство била безмерна и могъща, макар че те били забравили за това. Имали силата да сътворяват божествени вълшебства, чудеса и фантастични неща, но били забравили как става това. Защото били омагьосани. Всеки път щом някоя от тях се погледнела в огледалото, виждала само половината от своята красота, наполовина от своята любов, наполовина от своето здраве и щастие. Понякога дори виждали себе си като слугиня, прислужница, скитница, затворничка и дори убийца. Много рядко те забелязвали нещото което просветвало от лявата страна на гърдите им, всеки път щом се погледнели в огледалото. Бяла светлинка, опитваща се да пробие път през красивите дрехи на знатните красавици. Дори и да виждали тази светлинка, те бързо се втурачвали в измамния образ, който виждали и забравяли мигом да разгърнат дрехата, да видят от къде иде светлината. Всяка една от тях всеки ден отключвала или заключвала вратите на кралството, които нейните посестрими били отключили или заключили преди и след нея. Това била работата им. Вървели една подир друга без да подозират за това. В седеметажното кралство имало различни врати от масивно дрърво с обков от ковано желязо. На всяка врата имало красива табела какво се крие вътре, гравирана с имената: „Спомени”, „Чувства и емоции”, „Днес и Утре”, „Чудо”, „Душа”, „Сърце”, „Тяло”, „Любов” и още много други. Понякога благородничките забелязвали издраскани нескопосано сякаш с пирон или друг остър предмет надписи по вратите: „Прости ми!”, „Благодари!”, „Обичам те!”, „Одобрение!”, „Бъди смела!”, „Вярвай!”, „Ти си господарката на своя живот!”, „Събуди се!” … Това ги озадачавало – всяка една по различен начин, понякога силно ядосвало и плашело. Вярвали, че са сам самички в това царство и мислели, че се е вмъкнал разбойник, който иска да им навреди. Така минавали дните. И царските особи съвсем не били нещастни – напростив! Били щастливи, усмихвали се, смеели се, пеели, танцували и още куп други забавления, но само наполовина. Един ден, когато за пореден път се оглеждали в огледалото, се случило така, че през прозореца пищно украсен с цветни витражи се прокраднал златен слънчев лъч. Отразил се в огледалото, а от там лъча попаднал върху ключодържателят на огромната връзка с ключове, която всяка една от тях държала окачен на колана или на врата си. В този момент красивите жени сякаш се вцепенили и замръзнали без да мигат. Преместили погледа си бавно от образа в огледалото към мястото с окичените клюове и бавно ги откачили. Разгледали ключодържателя и се почудили как им е убегнал до сега. Красив ключодържател, със скъпоценни камъни, металът от който бил направен сменял постоянно цвета и материята си – ту сребърен, ту златен, ту меден, ту кристален. Имал формата на издължена осмица. Жените го въртели ту от едната страна, ту от другата и се чудели какво ли е това. Тогава ключодържателят оживял и леко засиял, като се повдигнал от дланите им. Привлечен от светлинката извираща изпод дрехите им се насочил натам. Принцесата, кралицата и царицата усетили нещо много странно, нещо, което били забравили, че имат! Погледанли себе си, но виждали само светлина от ляво. Погледанали в огледалото и видяли от къде иде светлината – едно горомно рубинено-червено сърце, което светело с бяла светлина! Пробляснал силует точно в центъра на сърцето, като отпечатък с точната форма на разтеглената осморка. Тогава ключодържателят рязко се притеглил натам и паснал до най-малкия милиметър. Тогава сърцето засияло още по-силно, а жените се изпълнили с неговата светлина от там до върха на пръстите си, до крайчица на вски косъм от косите си. Сторило им се, че дори леко се повдигат от земята. Висчко станало сякаш за миг. Когато отново отворили очи, първото нещо, което видели в огледалото била една жена. Струвала им се позната, но била твърде красива. С изящни форми на лицето и тялото, прекрасни блестящи коси, загадъчна усмивка, трепетлив поглед и излъчване благо като на ангел. Приближили се към огледалото, за да се уверят по-добре с очите си и леко се пощипнали. Ендата по бузата, другата по бедрото, а третата дори си издърпала ухото. Било истина! И трите плеснали с ръце и възкликнали в един глас: – ЧУДО на чудесата! Фалшивите образи, с които те се виждали в огледалото вече били изчезнали от реалността. Видели ги на земята разпилени като стари, черно-бели снимки с оръфани краища. След като ги прибрали в едно ковчеже изтичали, за да видят какво се е случило в замъка. И що да видят? Още по-светъл и още по-просторно било тяхното женско царство, а всички врати били отворени и от тях се носел или свеж аромат на цветя, печени сладки и курабийки или чудна музика. Тези, които били все още затворени се нуждаели само от едно леко побутване с ръка и добра дума, за да се отворят. Ключове и ключалки вече нямало. Те всички били изчезнали. Сега КЛЮЧодържателят на всички ключове и мощният отключвател било сърцето. Трите жени се срещнали чак на посления седми етаж на царството. Познали се по усмивката, чрез сърцата си, по вълшебните пръчици, спомнили си коя коя е. Пеоткрили се. Постепенно на посления етаж заприиждали още и още царици, принцеси и кралици с великолепни усмивки, някои си припявали, други пеели. Спомнили си, че те в същност са едно. Заедно страната на чудесата, заедно в тяхното Женско Царство.   Кои в същност са принцесата, царицата и кралицата? Защо отключвали и заключвали варатите с различните имена? Какво означава символът на разтегнатата осмица? Кой поставял загадъчните надписи по вратите? Защо? Защо виждали себе си омагьосани точно с тези образи? Защо прибрали снимките на старото си „аз”? Кои са другите благороднички, които се присъединили към тях накрая?  

Автор: Ан С обич: Чудо!

[info_box]Ако желаеш да намериш отговори на своите въпроси, може би ще стане като се регистрираш за нашия чудоТворен бюлетин! Ето ТУК цъкни! [/info_box]
(Commenting: OFF)

“Всичко има значение и за всичко си има причина. ” – тази фраза Мари чуваше под вскякви форми през целия ден. Не я свърташе на едно място, но обстоятелствата позволяваха само да си стои вкъщи и да работи на компютъра. В главата й се щураха всевъзможни идеи, бушуваха страсти и се чувстваше така, че й идеше да скочи от някой ръб в басейн пълен с вода. Лято беше. Горещината завлядяваше и ума и тялото. Тоя ден термометрите удариха рекордните градуси от 42 по целзий. Каза си, че ако скоро не направи нещо, каквото и да било, свързано с всичките й идеи ще се пръсне. Почака още малко, докато слънцето падне зад планината и отвори прозорците. Обля я гореща стуя въздух. Примесен с аромат на пържени тиквички от съседката на четвъртия етаж, с дим от цигара на съседа от долу и, ако можеше да усети и миризмата на кучето на съседите от горе със сигурност щеше уханната картинка да бъде завършена и съвсем пълна. Прозорците останаха отворени цялата нощ. Градът се успокои, разхлади се и потъна в тихата светлина и мараня на вечерта. Само щурчетата се чуваха, макар и с далечна песен. Сутринта настъпи по-бързо от очакваното и Мари усети лека прохлада, влитаща спокойно от отворения прозорец на спалнята. Перденцата весело се разшаваха и я приканиха да разтърка очи, да протегне ръце и крака в четирите посоки на света. Беше Неделя. Време за палачинки – традиционна закуска за почивните дни. Домочадието се разбуди, но си остана по леглата, докато Мари енергично забъркваше на ръка три броя яйца с прясно мляко, малко захар и сол, брашно, зехтин, фибри, ванилия и малко вода. Отдавна нямаха миксер, защото той изгоря, когато му дойде нанагорно разбъркването на тесто за питка. Бая гъсто си беше… Сместа стана готова – гладка, гладка с гъстотата на боза, а котлона почервенял като домат очакваше да нажежи дъното на тигана за палачинки. Изсипа внимателно и ловко един черпак с точното количество в тигана и завъртя първата палачинка. Кухнята и хола бяха разделени само една плъзгаща се врата. В тази жега всички врати са отворени, за да става течение. Погледна към прозорците в хола и видя, че на пердето си имат гост. Големичък беше. Дали реално си беше десетина-петнайсет сантиметра или наистина на страха очите му са големи, тя чак после се замисли. Запази самообладание, очудващо за самата нея доста лесно й се получи и отиде да извика мъжа си, за да го хванат. Той – строен, умен, висок и красив мъж се покатери на един стол и каза спокойно: – Е, какво не е чак толкова голям тоя скакалец. Около 4-5 сантиметра е само! – Да, бе! Само! – възкликна Мари. Малкият им син гледаше с огромно любопитство случващото се. Баща му изглеждаше доста интересно въоръежн с детско барабанче в ръка. От тези, на които свирят африканска музика – с висока стойка отворена от долу пристегната по средата, а в горната си част опъната кожа. В случая прозрачна, мека, винилова част, издаваща звука при удар. Първоначалната идея да го събори в гърлото на барабанчето, но не се получи, защото скакалеца отскочи на криво (изглеждаше сякаш нещо му има на единия крак) и падна на бюрото под прозореца. Но тогава бързо бе захлупен с барабанчето. С помощта на лист хартия вмъкнат между бюрото и ударния инструмент се озова внимателно на външния перваз на прозореца. Пожелаха му приятен ден и го пратиха да си ходи по живо, по здраво. Малкият им син остана да го съзерцава още няколко минути и се забавляваше искрено, като видя как г-н Скакалец се надвесва от ръба на перваза, за да види колко е високо, за да прецени ще скача ли, няма ли да скача… Кой зане как му се струват височините на такова наглед малко същество. Доста интересен екземпляр. Наистина си беше големичък. С цвят на изсушено сено, чифт непрозрачни крила и един огромен черен шип на дупето. Иглеждаше доста внушително. И като не знаеш на къде гледа току виж скокнал ти на гърлото и край с теб! А с жилото сигурно направо разкъсва ръце… Дали птичка го бе изпуснала от човката си или беше долетял с крилата си, си остана мистерия. Прозорците бяха плътно затворени, за да не се вмъкне пак и го зарязаха. По-късно него вече го нямаше. Първата палачинка си стана чист въглен и отиде в кофата. Всички останали благополучно се позлатиха и изядоха с мед, орехи и боровинково сладко + пудра захар. Днеят мина жежко с много лед, излежаване и филми пред телевизора. Какво има да й правиш на Неделята, като тя си е за мързелуване. Все пак почивните дни били изобретени, за правене на абсолютно нищо. Иначе отиват на вятъра. Същия този вятър, който разклати завеските сутринта сега се надбягваше със себе и правеше течение между хола и спалнята. Широко отворените прозорци предстоеше да го укротят в мига, в който бъдат затворени. Мари се протегна към единия, към втория и след като го затвори отново видя “нещото” на пода в хола. Лежеше на дясната си страна и се въртеше в кръг. Кракът му май наистина не беше в ред. – Еееей, този пак е дошъл! – провикна се с нескрито очудване, но с усмивка Мари. Мъжът й дойде и отново го захлупи с барабанчето, казвайки: – Харесал те е!- После спокойно отиде да си легне и зацъка с дистанционното по каналите. Мари се замисли. Поспря се и се замисли. Защо дойде пак? Какво ли значи да ти влезе скакалец в дома? Вярваше в знаците и им обръщаше внимание. А това си беше повече от знак. Два пъти да влезе един и същи скакалец – има си послание. Ала какво е то? И защо има шип на дупето? Какво му е на крака? Къщата утихна и тя спокойно се зарови в интернет. Остана повече от изумена, защото последното, което очакваше този скокльо да е такава хубава поличба – на смелост и благословия в едно и също време. За миг не си бе помисляла, че е за лошо, понеже природата винаги праща хубави знаци и е въпрос на гледна точка тълкуванието им. Рови се още доста и в допълнение на тълкуванието, че носи само добри вести и дори символизира прераждането, прочете, че по Фен Шуи скакалецът предвещава чест и слава, запознанство с многоуважавана личност. Но онова, което най-много я втрещи, в добрия смисъл разбира се, бе следното описание: ” На китайски “скакалец” звучи като думата “служител” или фразата “да бъдеш в определено състояние”. Китайската дума за скакалец е “Гуанд Джу Уи Пин”, като съчетанието “Уи Пин” значи “най-висшия ранг/позиция”. Скакалеца винаги скачал само напред и нагоре. Никога в страни и назад. Можел да скокне в разстояние до 20-30 пъти по-голямо от собствения му размер. След всичко прочетено тя просто лесно успя да навърже две и две. Каза си: “Време е!” Да, време беше да впрегне силите си, да надскочи страховете си, предубежденията и всичко от миналото, което я задържаже на едно място и да осъществи идеите си, които напираха в нея от месеци. Каза си, че щом вселената й изпраща такъв недвусмислен знак, значи има мисия. Щом като скаклецът означава “напомняща бележка” за осъществяване на мечтите ни, показва възможността за скок в правилния момент, значи така да бъде! Щом появяването му предвещава успех, въпреки неведомите пътища до него, значи така да бъде! Щом скакалецът има инстинкт да търси слънчевите места, слънцето, светлината и топлината и щом цаката е да следваш СВОЯ вътрешен глас и инстинкт, така да бъде! Щом се е появил и показва, че животът ни се струва по-труден, само когато отказваме да се движим напред, значи ни обещава подкрепа стига да направим първата кракча! Така да Е! Мари направи бърз разбор и постави приоритети на идеите и мечтите си. Спомни си, че има хора около нея, които са на една вълна и са готови да подадат ръка винаги и по всяко верме. Приятели, готови да творят и правят нещо, каквото и да е то, но да е за доброто на хората. Набързо направи един списък и обеща да го довърши на сутринта. Часовникът отброяваше кротко два часа след полунощ. Остави компютъра да си почива и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Извади от него тубичка пълна с гел, спомагащ за по-лесно възстановяване на ударени места по тялото. Свали наглезенката си и внимателно втри малко от мазилото. Една секунда отне на спомена да пробяга през ума й: Красивия плонж, който направи в полумрака на стълбите миналата събота, като падна с остра болка в десния глезен, както и за скакалеца, чийто десен крак също бе “повреден” и се усмихна. Някак усети, че й олеква. И това не се дължеше на гела. Притихна. Сега можеше да заспи спокойно, защото всичко разбра. Всичко си бе дошло на мястото. И тя се приготви да скочи в страната на сънищата…на чудесата.

Автор: Ан С Обич, ЧУдо Сега!  

[related_posts]Insert your text here[/related_posts]

(Commenting: OFF)

Вяра не вярваше в ангели и каквито и да било езотерични фантасмоагории. Нещо, което окото да види и ръката да пипне й бе необходимо на нея. Теория с факти и доказателства, уравнения с плюс, минус, равно и делено – това й дай, за да впрегне логиката. Често дотягаше с дървените си философии на приятели и роднини, смяташе, че меродавното й мнение, подкрепено от двете й дипломи от университета й дават това право. Не позволяваше да се отклони и за миг от релсите в рамките на картината, която сама бе изрисувала за себе си. Искаше все да е права, все да покаже колко знае и не ценеше мнението на другите. Съветите за по-широко скроено палто за душата някак й убягваха. И изобщо не желаеше да поема отговорност за каквото и да било. Нито за думите си, нито за действията си, нито пък за това, което се случваше в живота й. Един ден, докато крачеше в премерена строга крачка с бизнес куфарчето си по улицата, замислена над поредната философска дилема за едно кисело мляко, тя не видя разместените плочки на паважа пред себе си. Препъна се и направи достолепен плонж в близката локва. Веднага се огледа, за да оцени погледните на минувачите и разибра се отчетът показа, че й се присмиват и я мислят за глупава смотла. Вярваше, че се е изложила и се закле, че повече по тази улица никога няма да мине, за да не я посочат с пръст и да й лепнат, макар й мислено някой прякор: „Калната Лейди Смотликс”, „Глупавата Блонди Мърлячева”, „Мократа Кокошка с бизнес куфарчето”. Ако знаеше, че хората в 90% от случаите изобщо не им пукаше особено за това, как изглеждат другите или, ако коментираха се забравяше след три минути, живтът й щеше да е много по-спокоен. Докато се бършеше нервно с ръце и приглаждаше леко разчорлената си коса, сумтеше и нареждаше, как все на нея най-гадното ще й се случи, как тези от общината са безотговорни и не си вършат добре работата и като ги намери би ги зашлевила една хубавата! С цигански шамар! За пореден път стоварваше отговорността някъде другаде, без да си дава сметка, че ако поне веднъж си бе гледала в краката може би пък и да беше успяла да прескочи пустата му крива плочка. Но тя не бе виновна, че от малка баба й, майка й и другите роднини все й повтаряха за добро и всеобщо успокоение: „Лош бордюр, как те спъна!”, „Глупава люлка, как те удари!”, „Ютията каква е гореща и те опари, пу-у!”. Без да разбере, Вяра вече бе застанала по средата на улицата близо до кръстовището – малко, нерегулирано и без знаци. От двете страни на улицата имаше паркирани коли без да спазват правилото за двата метра от сградата и видимостта на тези, които искаха да завият на ляво беше почти нулева. И в този момент поредният състезател зави, колата му поднесе на завоя, удари задницата си в първата паркирана сребриста кола, спирачките изсвистяха, хората от близкото кафене скокнаха, за да видят какво става, една бабка почти припадна на улицата, като видя какво става. Изпусна торбата с портокалите, които се търкулиха по цялият тротар и заподскачаха като тенис топки към мястото на улицата, където стоеше Вяра. И за нея настана мрак. Отвори очи, разтърка ги сякаш бе спала и погледна нагоре. Едвам фокусира в началото, струваше й се, че от съня й бяха залепнали очите и не виждахе добре, а и беше доста светло. Отново разтърка очи, но картината си бе все същата – светлина и облаци. Бели, полу-прозрачни облаци и нещо като мъгла бавно се стелеше около нея. Лежеше по гръб, а сякаш краката й бяха сгънати в колената и висяха нядолу. Протегна се, изпъна ръце над главата си и протегна крака на пред. Ухаеше особено – свеж и лек аромат на пролетни цветя примеснт с тихи цитрусови нотки. Отпусна ръцете си в страни, и краката с надеждата, че преди малко усещането за това, че висят надлу е лъжовно, защото просто са изтръпнали. Уви, краката й зе залюляха. Тя погледна на ляво, надясно и след това се изправи до седнало положение, като си помогна с ръце, които стигаха точно до ръба, така, че да може да се хване за него и да се издърпа за опора. За нейно най-голямо изумление видя, че се намира на ръба на един облак! „Божке-е-е-е!” – помисли си тя, като очите й бяха станали на палачинки от удивление. Най-странното за нея бе, че не изпитваше див ужас, какъвто й беше привичен в такава ситуация. Хвана се за ръба с рецете и просто полюля краката си напред-назад. Първо синхронно, а след това разминавайки ги, също както правят децата. По едно време, вече й дотегна, но вниманието й привлякоха малки златни изкрици точно в дясно от нея. Погледна леко надолу в тази посока и замръзна така както си махаше напред-назад краката. До нея висяха още един чифт боси крака. Но, не какви да е – ами огромни! Стояха спокойно и тежко. Стори й се, че бяха поне 62-ри номер, ако изобщо съществуваше такъв. Бавно задвижи погледът си нагоре и до колената не се виждаше дреха, едва когато очите й стигнаха до нейната ръка, дръжаща се за ръба, тя видя нещо странно до кутрето й, аха-аха да я докосне. Имаше бяло перо от края на крило. Бяло крило, с огромни бели пера. Сугурно широки пет сантиметра и дълги по двайсет и пет всяко. Очите й съвсем се разшириха. Леко се отпусна назад, а да обхване с поглед цялото крило и видя още едно. Две крила! Тежки, но спокойни крила леко се повдигаха и отпускаха. „Аха, живо е!”, рече си на ум Вяра. Сториха й се поне два метра тия крила! Малко неуверена, но толкова любопитна, че нямаше как да се подаде на страха точно сега, се наведе леко напред и погледна нагоре. Погледът й пропълзя любопитно през бяла одежда, съшита прецизно със златен конец и стигна до там, където тя свършваше – отворено на две малко над гърдите деколте с няколко дупки, през които на хикс минаваха златни връзки. Краищата им падаха свободно в страни и не бяха завързани. Вдигна рязко поглед и видя благо лице, с меки и спокойни черти, със загадънча, но мила усмивка и очи, вперени някаъде напред. Особено сияние имаше около цялото това същество. Най-много около главата. Косата му беше златисто-руса, и въпреки, че беше прибрана назад личеше, че е къдрава, стегната в плитка, дебела като корабно въже. Усещаше се неимоверно спокойствие, лъхаше доверие и някаква безмерна доброта. По всичко личеше, че „съществото” чакаше. Колкото и да се опитваше да разбере мъж ли е, жена ли е Вяра не успя. Тогава тя се престраши, леко покашля, за да прочисти гърло и много плахо попита: – Кой си ти ….. Къде съм, защо съм тук…? Крилата потръпнаха, лицето се завъртя към нея и я погледна с възмжно най-сините и очи, които могат да съществуват. На фона на цялата мощна фирура, която седеше кротко до нея, тези сини очи, като кристали блестяха и излъчваха истинска мека топлина. Целият сияеше по особен, някак магичен начин. Гласът, който чу беше изключително странен, сякаш камбани зазвъняха толкова премерено и чисто, че усети как по ръцете и пробягаха добри тръпки и цялата настръхна. –         Аз ли кой съм? Ти до скоро не вярваше в такива като мен. –         Да не искаш да кажещ, че си … ангел… –         Архангел. Аз съм Архангел Михаил. – и като каза това й подаде един портокал. В неговите ръце той изглеждаше почти като топче за тенис на маса и на нея й стана смешно от това. –         Архангел Михаил, казваш… ти сигурно знаеш сега какво си мисля, нали? – попита го Вяра без да откъсва поглед от портокала, който въртеше из ръцете си. –         Да, знам – отвърна й благо Михаил. И усещам, как с всяка дума, която си разменяме страхът ти от нас, крилатите, изчезва. Това ме радва и успокоява. –         А защо съм тук, какви са тия облаци? –         Да ти кажа ли какво се случи с теб? – попита я все така спокойно. –         Какво да е случило с мен? Аз сънувам, то е ясно! – отвърна му самоуверено Вяра. –         Не точно – отвърна й Михаил. – Погледни надолу и виж как под теб, в облаците надолу изчезва една златна нишка. Вяра погледна бързо и наистина – от нея, сякаш по продължение на гръбнака й излизаше трептяща златна нишка. Спускаше надолу и влизаше някъде в размесващите се памукови облаци далеч под краката им. –         Какво е това?! –         Това е връзката с тялото ти – рече той и леко разбута облаците. Вяра видя, нещо, което я остави без дъх, а очите й се наляха със сълзи. Обзе я тревога. Видя себе си. Беше интубирана и с шина на врата. Имаше гипс на едната ръка, а от другата излзиаха някакви системи към банка с течност. Около нея се суетяха две сестри и доктор, а до леглото й нямаше познат или роднинда. Само някакъв русоляв непознат едър мъж, който бе хванал в шепа доланата часто от лицето си, закривайки уста. Не виждаше друго, защото все пак го гледаше от горе. –         Успокой се, всичко ще бъде наред, стига да го поискаш – бавно каза Михаил. Тогава Вяра усети мекото крило на архангелът, да минава зад гърба й. Обръгрна я и това успокои лудо биещото й сърце, но сълзите все още се стичаха по бузите й. Онемяла и объркана получи отговор без да е продумала: –         Стана така, защото ти имаше нужда от незабавен урок. Изпращахме ти много сигнали, че е време да промениш нещо, да смениш гледната точка и начина на възприятието си към света, но те не стигаха до теб. Ти просто се беше вкопчила в релсите на рамката, която сама бе изрисувала за себе си. –         Това беше крайна мярка –  обади се глас в ляво от Вяра, която тоз час отново я замръзи в комична поза, а по лицето й се четеше изумление и почуда. Извъртайки глава и тяло много бавно на ляво, отново видя изкрици, този път сребърни и лилави. Проблясваха като малки звездички. Помисли си, че й се привиждат светкавици, от удара по главата, който е получила и леко с долната част на дланта си почукна смешно челото малко над слепоочието. За нейно най-голямо изумление срещна още един чифт огромни боси крака, снежно-бели крила, бяла одежда, но този път съшита със сребърен конец. Лицете беше благо, овално, красиво и добро, също както на Михаил, коата отново кърава, но много лъскава и черна със син блясък. Срещна погледа на огромни кристални очи, които я гледаха с толкова нежност и любов, че тя за миг забрави да диша. –         Аз съм Архангел Гавраил – отвърна с усмивка на мисленият й въпрос. – С теб вече сме се срещали, но ти не ме помниш. Вяра мигаше на парцали без да отделя поглед от него, като даваше всичко от себе си за да си спомни къде е виждала тези красиви очи, които не се забравят току-така. Уви, получи отговор отново, без да е питала устно: –         Когато беше малка, ти обичаше да стош на терасата или на двора и да гледаш към Луната, която ти се усмихваше. Виждаше ти се така красива, загадъчна и вълшебна, че често я питаше, а тя ти отговаряше. Подаваше малката си ръчичка напред и в шепите ти заиграваше някой неин лъч, помниш ли? Вяра потъна в спомени от детството. Наистина обичаше да си говори със Сребърната Месечина, която винаги й разказваше чудновати истории, видени докато е била на другия край на света. И на малкото момиченце с русите весели плитки, шарената рокля на цветя и румени бузки, му се прииска да обиколи света, да види тези чудеса, за които сребърокосата му приятелка разказваше. Случи се така да сподели с баба си, при която живееше по-често, отколкото у дома при родителите си, а тя милата женица така се притесни, че на детето нещо му има, щом говори посред нощите с Луната, че му забрани да го прави на секундата. Реши, че някакви демони има около къщата и още същата вечер сложи райбер на външната и балкоснката врата, поръси детето с джоджен по главата, натри по касите на вратите с чесън, прекръсти се и сложи край на тази дивотия. Вяра си спомни, че дълго плака за приятелката си, опита се да говори с нея през затворения прозорец, но не се чуваше. Така с времето забрави приятелството им и вече не вярваше. Баба й беше добра в убеждаването. Имаше си методи. –         Ти имаше нужда от мен – извади я от този своеобразен транс, архангел Гавраил – И аз си говорех с теб по този начин. Недей сега да се ядосташ на баба си, че ти е отнела това, тя просто е искала да те предпази по свой си начин. А и всичко, което се случи до този ден в твоя живот е, в следствие на избори които си правила. Ти стигаше райбера и на двете врати, но избра страха пред смелостта и така и не се осмели. Ето, виж, сега ще ти покажа и друго. Гавраил разбута леко облаците и пред Вяра се откри картина, не нарисувана, а съвсем истинска, движеща се – филм. Разпозна себе си, когато беше на петнайсет години. Тъкмо се беше научила да кара онова, красивото тюркоазено синьо-колело, когато изпусна едният от педалите, връзката на гуменката й се закачи за веригата и тя направи грандиозно салто мортале, приземявайки се в градинката между две рози. Всички на детската площадка започнаха да й се присмиват, да я сочат с пръст и да й подвикват „Неможейка”, „Смотаната” и разни други огорчителни думи. На нея й се прииска да потъне в дън земя от сърам и обида. До нея дотича само момчето от съседната къща – Спас. Тя го наричаше Спас – моя спасител със синьо-зелените очи. Момчето, което беше с две години по-голямо от нея, тя харесваше още от миналото лято и най-вече, задари това, че й помогна да събере разпилените по земята портокали в онзи злополучен ден. Това, което тя не знаеше, че той също я харесва и тайно е вклюбен в нея. В същият ден, когато я видя да мъкне торбите с порткалите, че на баба й не й стигали 3 кила за сладкото от портокалови корички, той си пожела да й се скъса поне едната, да се разпилеят оранжевите топки и така, да му се отдаде сгоден случай да се доближи до нея. Харесваше златните й плитки, грижливо заплетени и с панделки накрая. Всеки ден разлинчни, вързани на фльонга. А усмивката й нямаше равна. Озаряваше улицата. Дали само той я забелязваше? В мига в който си пожела това с портокалите и на секундата си каза, че това няма да стане, ченето му увисна, като видя че едната торба се порна като срязана от невидимо острие и сочните портокали хуканаха по паважа. Без да чака и минутка се завтече към Вяра. Помогна й да ги събере. От къде ли в джоба му се намери здрава торбичка, той така и не разбра. Спас протегна ръката си към Вяра и й помогна да се изправи, когато се увери, че тя е добре и няма сериозни контузии, само леко е одраскана над левия лакът, той й каза: –         Радвам се че си добре! Карай с добре завързани връски следващият път! –         Благодаря ти! Ти си моя спасител, Спас. Може би един ден ще помагаш на много хора. – казвайки това, Вяра смутено се качи на колелото и отпраши към баба си, за да запише в розовия си дневник за Спас. Минавайки покрай площадката с деца, тя им се оплази самодоволно, защото всички момичета си припадаха по Спас, но той не им обръщаше много внимание. От тоя миг Спас прие присърце думите ня вяра. Прибра се и направи разчет на дорбите дела, кото е свършил и на кого е помогнал до днешна дата. В списъка имаше 25 малки котенца, спасени от хайманите на дебелата лелка, която живееше в края на улицата, 5 пиленца качени обратно в гнездата им, помогна на малкото си братче да проходи, спаси от удавяне едно кученце миналото лято при реката, както и едно теленце, забравено на жегата, като го върна на баба Стойка, тя се разплака и цяло лято му даваше прясно мляко и сиренце. В списъка гордо с по-големи букви добави и това, как на два пъти „спаси” Вяра. Написа отдолу: „Кой помага и спасява хората?”. Добави отговор – лекарите. В тоя миг сърцето му реши, че ще стане лекар и ще спасява хорта, както го посъветва Вяра. Той просто много я обичаше. Времето ги раздели и след онзи ден с колелото, те вече никога не се видяха. Татко му прие нова работа и те заминаха в друг град. Чуваше се от клюкарките по пейките, че били даже в чужбина и вече били от голямото „Дубрутру”. Вяра се радваше, вярваше, че скоро ще се върнат и ще го види пак, но после отново забрави и спря да вярва дори в влюбовта. Във времето имаше случки, в които тя се сещаше, че й е нужен спасител с името Спас. Тя погледна към портокала, който държеше в ръцете си. Усмихна се втренчи в погледа на Габриел. –         Твоят избор, тогава в този ден, да благодариш на Спас и да му кажеш тези думи, промениха неговата съдба. Ако не му го беше казала това, щеше да му се случи така, че да се забърка с неправилните хора и да пропилее живота си, защото никой в неговото семейство не вярваше, че той е специален и добър. Заради обичта си към тебе, той повярва в думите ти. Повярва в себе си и следваше мечтата си. Сгеа е един от най-добрите лекари в твоя град. Но ти не знаеш това. В тоя миг, сърцето й заби лудо и бузите й поруменяха. – Има още много истории, които можем да ти покажем от твоя живот. Усещам, че ти вече знаеш, защо си тук и повече примери са излишни. Вяра кимна с глава. – рече й Михаил. –         Ако си готова, можеш да се връщаш – обърна се към нея Габриел. – Изборът е твой. Ние ще те приемем с радост тук, ако решиш да останеш, ако прецениш, че си изживяла живта си като, както искаш и си била наистина щастлива в своя земен път. Портокала още малко се повъртя безмълвно в ръцете й, когато тя категорично им каза: –         Искам да се върна! Има ли някакво условие, за да стане това? –         Единственото такова е да го пожелаеш, да искаш и да си осъзнала промяната в дълбоко в сърцето и душата си. Вярваме в теб, усещаме, че тази случка промени твоя живот и когато се събудиш в болничната стая, много от нещата, които си правила, чувствала, мислила няма да помниш, но ще знаеш какво предстои. Ще го знаеш в сърцеото си. –         Готова съм! – рече без повече покани и доста оживено тя, като пъхна неусетно портокала в джоба на панталона си. В тоя миг на Вяра й се зави свят, олюля си и всчко някак се разфокусира. Започна да идва на себе си. Видя, че нещо свети над нея. Реши, че са някои от ангелите. Понечи да вдигне лявата си ръка, за да закрие очите си от ярката светлина, но й дотежа. След секунда вече виждаше по-ясно и поглеждайки към ръката си видя, че е гипсирна. „Аха, върнала съм се”- рече си на ум радостно тя. Погледна другата си ръка, можеше да го стори много бавно, защото шината на врата я стягаше. Тогава съзря мъжа, който позна, че е същият онзи, който видя от горе, но сега той беше опрял лакти в коленете си, скривайки лице в шепите си. Искаше да каже нещо, но усети, че има малко сили, за да направи това и не каза нищо. Врата се отвори и през нея влезе симпатична сестра, на видима възраст между 45-50 години. Обърна се обърна директно към мъжа, седящ на стола: –         Не се притеснявай, състоянието й е стабилно вече. Изследванията сам вдия, че имат отлични показатели. Цяло чудо е как е оцеляла след като си я вдигнал на предния капак и е прелетяла по цялата дължина на колата назад! С какъв акъл си карал по тая малка улица с такава скорост, не знам! „Какво? Този е оня, дето ме е блсънал?” – помисли си Вяра, очудващо и за самата нея с голяма доза интерес, без капка укор и гняв. Мъжът свали ръце то лицето си и отговори на сестрата, без и двамата да забелязват, че вяра вече от пет минути е свидетел на разговора им: –         Обадиха ми се по спешност, че имам пациент в критично състояние, бързах, за да не го изпусна….а виж какво направих! – Казвайки това той прекара нервно пръсти през косата си и посочи с глава към болничното легло, където вече доволно се усмихваше Вяра. –         Ама тя в будна! – извика с нескрито облекчение и изненада сестрата. Мъжа и дамата в бялата престилка скокнаха и се приближиха към леглото. От раздвижилият се въздух Вяра я присърбя носа. С единствената свободна ръка тя го почеса. Пръстите й миришеха на портокал. Усмихна се закачливо и спокойно каза: – Аз знам, че сте ме блъснал вие. И не ви се сръдя. Мъжа и сестрата се втрещиха онемели. Пациентката продължи: –         Кажете ми, кога ще мога да си отида у дома? И колко време съм била тук? –         Бяхте в кома цели седем часа. А венага щом излязат и последните изследвания, ще можете да си отидете, госпжице. Доктор Ангелов беше до вас от както ви докара, той се погрижи да получите най-доброто! – отговори й сестрата, като посочи с поглед мъжа до нея. Вяра се обърна към него и се вгледа в погледа му. Тогава той съвсем неволно подаде ръка за здрависване и каза: –         Съжалявам, че ви блъснах. Приятно ми е, Д-р Ангелов, Спас Ангелов. Имате лека фрактура на шийни прешлени, но ще се оправите съвсем скоро, а за ръката не се безпокойте – само е пукната и охлузена. Вяра почти не можеше да повярва на ушите си, за секунда навърза всичко, съзря целният план на ангелите и отвърна, като не откъсна очи от неговите: –         Спас, ти отново ме спаси. Ти си моят спасител! – и очите и се напълниха със съзли. Тези думи върнаха мъжа толкова бързо назад към онзи ден с колелото, че  за миг изгуби дъха си и му се зави свят. Толкова години се беше надявал да я срещне отново, разпитваше съседките на баба й, за нея, за семейството й, но никой нищо не знаеше, или поне така му казваха. И ето, днес държеше ръката й, след като отново я спаси и щеше да я държи още дълги години така – по време на дългите разходки по плажа, по алеите в парка, дори в деня, когато се роди първото им дете. От този ден тататък, Вяра блаогдареше на всяка локва и плочка по паважа, която закачливо й намигваше. Вярваше в себе си, в това, че всичко е възможно и нещата често се променят по начин, който е за добро, но хората не го осъзнават. Въпреки това, тя обичаше и тези, които не й вярваха, докато им разказваше за ангелите и личната си история. Усмихваше се и намигваше към небето, всеки път щом се случеше да намери перце, „оставено” грижливо на пътя й от нейните приятли, които могат да летят.

Автор: Ан (2011г.) С обич, Чудо Сега!

(Commenting: OFF)

Една история за скачането на ластик, плевенето в градината, приятелството и хвърлянето на боклука…

Таня най-много обичаше сутрините при баба си. Ах, тия сутрини изпълнени с аромат на топло мляко с мед и пухкави мекички поръсени с пудра захар. Едва след като тя самата станеше майка щеше да разбере колко много любов има в едно бабино сърце. Щеше да вземе дебелата книга с рецепти, но гозбите нямаше да стават същите, поради простата причина, че всеки готви със своята любов, макар и съставките да са едни и същи. Тая сутрин и изобщо целия ден чак до вечерта се очертаваха изключително интересни. На Таня й предстоеше приключение – училището на баба. Когато отвори очи на масата вече я чакаше пълна купа с мекици и топло мляко, от което на къдели се извиваха масурчета пара. Дали от това, че още бе с неизмити очи или друго тя не разбра, но наистина й се стори, че тия къдели танцуваха и си променяха формата чак докато се изпарят на половината разстояние от масата до тавана. Хапна с голямо удоволствие, като си примляскваше весело, изпи си и млякото след което бързо нахлузи дрехите, върза на две на три опашката си и се втурна на двора. Огромния двор, който 75 годишната й баба покровителстваше съвсем сама. Разбира се, че не отказваше помощ и имаше нейни си начини да я получи, но там имаше върховен ред и дисциплина. Доматите на колците зад къщата, до тях картофите, от ляво тиквите и тиквичките, а от дясно моркови, магданоз, лук и останалите насаждения. Пред къщата имаше плантация от ягоди. Тязи плантация се простираше под една асма, разположена само на няколко квадратни метра, но площта се оголемяваше, когато идеше момента да се събира ягодовата реколта. Струваше си, де. После се получаваше най-сладкото сладко от ягоди. Таня намери баба си поседнала на едно от най-малките дървени столчета, които могат да съществуват. Това бе столчето за плевене. Сложила бели ръкавици внимателно си плевеше. Отстрани ще речеш, че е голямо удоволствие и това е най-важната работа на света. Стрък по стрък, ред по ред всеки ден имаше по някой друг нарушител на реда, който се мъдреше на лехите. Момичето приклекна до баба си: – Това защо го правиш? – попита с равни количества любопитство и отегчение. – Това е най-важната работа на света, след хвърлянето на боклука. – отговори й тя. – Най-важната ли? Не е ли най-важното да спиш, да ядеш… да се учиш…такива неща? – Да, точно така. Аз ни мога да спя, ни мога да ям като знам, че тука има плевели. Като ги махна – пустички да окапят дано! – ще мога да си почина. А колкото до ученето – баба й я погледна са миг – днес ще научиш повече, отколкото за един месец в даскалото ти. Твоята даскалица барем учи ли ви на нещо интересно? Или само смятате? – баба й знаеше, че писането, смятането и другите предмети са важни, но знаеше, че има неща, които в днешно време изобщо не се учат в училище. А то, кога ли са се учили. И продължи: – От мен да знаеш, плевел видиш ли – значи до него има нещо хубаво. Един плевел нивга няма да избие на място, където няма нищо. Плевела винаги ще се покаже до корена на хубавия домат, на ароматния магданоз или лука. Нищо, че лука има славата на смръдльо – той е полезен. Изобщо всичко в градината на Господ е за нас добро. И в живота е така – ако си читава до теб винаги ще се лепне поне по един плевел. Ама няма да се плашиш. Изкореняваш го и туй то. Но има си чалъм на скубане – хващаш най-близо до земята, стискаш силно и дърпаш нагоре. Може да се наложи леко така на ляво, на дясно да му отвориш пътя и после е лесно. Ако му отскубнеш стеблото, а корена остане – пак ще избие. От корена като го изтръгнеш – край. Плевелите са упорити и пак ще дойдат, но ти си дваж по-упорита. Опасни са плевелите, когато още нямаш сила. Ей го домата сега е най-уязвим. Ако не го плевя докато не почне да връзва плевела ще стане толкоз голям, че ще му изпие силата и домата няма да стане. Като порасте, като заякне и почне да дава плод тохгава никой плевел не мой го прекърши. Таня слушаше със зяпнала уста и едва сега видя, че докато баба й е плевяла, разказвайки са изрушкали цялата леха чак до края й. Помига още няколко секунди и на устата й цъфна усмивка от типа „стоплих за какво иде реч”, а в ума й се завъртя следното: „Ахаааа! Супер, значи тоя Митко ми е плевела на мене, от „А” клас. Знам какво да го правя, като дойде да ме пита пак дали ми се ходи на кино!” В тоя момент Таня разбра историята за възрастта си – всички досадници на нейната възраст, които я харсваха и се лепяха за нея – плевели, ама я запомни. И когато стана на 26 в един тежък за нея период си припомни за плевелите. Измисли си нещо като визуализация, с която си помогна да изтръгне по-голямата часто от страховете си. Със затворени очи си представи как на прозореца в апартамента си има голяма продълговата саксия с цветя – всичко хубаво в живота й, а коло тях – плевелите – всички страхове. Докато отскубваше и хвърляше плевелите през прозореца им благодареше, че й показват кое в същност си струва да остане в живота й. Това упражнение повтаряше, докато плевелите спираха да се появяват на мястото, от което ги бе изтръгвала. Накрая поливаше с вода – любов, приемане, прошка и благодарност. Това упражнение помогна отново да й разцъфти радостта от живота без страх. Всичко, което й пречеше да бъде щастлива по пътя се превръщаше в плевел, който успешно бе изтръгван из корен. До обяд оплевиха де що има плевел. Почивката беше задължителна, но за бабата. Таня кипеше от енергия и едно от най-доасдните и попадащи в категорията „най-гадното нещо” бе спането по обед. Полегна за няколко часа, които се равняваха точно на 20 минути и започна да не я свърта. Извади ластика от чекмеджето по най-тихия начин и се изниза от стаята, в която баба й сладко похъркваше. Завърза гуменките и тамън да затвори вратата от вън: – И да играете на ластика по сянката! Чу ли? – спокойно в просъница се провикна баба й. Таня се втруна навън и в уникален синхрон пред външната врата на двора почти се сблъска с най-добрата си приятелка Вили. Двете обожаваха да скачат на ластик. На пръстчета беше голямото предизвикателство. На крака, като се скачаше беше по-лесно. Единия край завързаха за дървото – заради сянаката – а другия край се мушна в показалеца на Вили. Докато стигнеш до три беше разрешено да се помага с едната ръка. Въпреки, че двете си поставяха високата цел – само с петичка да влизаш. Затова си имаше и специални гуменки. От сутрин до вечер можеше да подскачат докато пеят:
–         Е-е-е-ма, е са са, е са са, о пи пи я!
Докато подскачаха и се редуваха – ту едната, ту другата дотърчаха и две момчетии от горната махала. Чувстваха се много пренебрегнати, че не можеха да играят на тая тъпа игра и само, като ги дразнеха. Тоя път обаче си бяха приготвили тежката артилерия, защото на по-голямото момче – Спас баща му пътуваше с корабите и току като носеше някоя презокеанска новост. Тоя път корабът му беше стигнал чак до Америка: – Баща ми се върна от Америка! Ей тия панталони са ми от там – тука няма такива. Донесе ми още и … – започна да изрежда всичко, което му е донесал в действителност и каквото не му е донесал, но това момичетата не го знаеха. Само прибелваха очи с отегчителна въздишка и си подскачаха на ластика. Като приключи и видя, че единственият му слушател е другаря му по махала, вече не му оставаше нищо друго, освен да изстреля и последния си жокер: – Абе, тая смотана игра на ластик знаете ли, че не е българска, а? – заяви самодоволно Спас. Двете момичета се сепнаха и той спечели вниманието им. Вярваха, че великата Ема Еса Са е пренесена барабар с ластика в днешно време от праотците ни – траките. За едни 12 годишни фръцли историята не беше приоритет и се нагаждаше по подразбиране, както е угодно на момента. Същото важеше и за опонентите им, защото миналата седмица им заявиха, че още прабългарите са пушели “Арда” без филтър. – Да, бе! – в един глас пропяха и Таня и Вили. – Лъжеш! – Сериозно ви казвам! – продължи наперено синът на моряка – Баща ми ми каза! – Е, от къде пък баща ти ще знае от къде идва скачането на ластик? – попита Вили. – Ами като пуснали котва на Американското пристанище в Ню Йорк се качили по Мисисипи чак до Сейн’ Луис. И от там ми донесе тия панталони. Имат много джобове, за да си събирам в тях каквото си искам! И там били видели много такива луди момиченца – той наблегна на умалителното окончание, за да ги подразни още повече – да скачат на ластици. Ама много по-готини от вашия! И те си пеели песен, но истинската – за реката Мисисипи! – Врели некипели! – сопна се Таня. В доказателство на думите си големия „мъж” грабна една пръчка и написа в пясъка: MISSISSIPPI – Да се почуди човек, как беше запомнил буквуването на тази сложна и за самите американци дума, а не беше запомнил, че се казва Сейнт Луис, а не Сейн’ Луис. – Е, и какво? – скръсти ръце и се подпря на единия си крак Таня, Вили направи същото. – Гледай сега – това, дето вие го пеете в същност е името на реката Мисисипи – И той издекламира: Ем – Ай – Ес- Ес- Ай – Ес – Ес – Ай – Оу – Пи – Пи – Ай – докато посочваше с пръчката всяка една от американските букви в думата. Отстъпи крачка назад и важно сложи ръце на кръста. Двете момичета се спогледаха в недоумение и си личеше, че бяха доста разочаровани, защото думите на момчето си бяха правдоподобни и убедителни. И двете бяха записани преди три месеца на уроци по английски и азбуката им беше добре позната. Въпреки това Вили скочи въху думата и с единия крак хубавичко я размаза. Момичетата се фръцнаха и нямаха никакво намерение да пеят по тоя смотан начин хубавата си песен. Неканените гости ликуваха и се превиваха от смях като се държаха за коремите и току посочваха с пръст момичетата. Таня се ядоса още повече, но и тя не остана по-назад и се обърна към Вили самодоволно, но на достатъчно висок глас, за да я чуят присмехулниците: –         Мани ги тия! Тия са плевели! – и с вирнат нос се захванаха да скачат и запяха още по-силно: –         Еееееема! Е са са! Е са са о пи пи я! В цялата работа имаше някакво разминаване, защото Мисисипи се влива в океана при Мексиканския залив и как баща му се беше „качил” до Сейнт Луис от пристанището на Ню Йорк не стана много ясно. Явно подробностите в историята бяха маловажни за сметка на същинската й цел. Девойките подскачаха още известно време, докато не се чуха глухи привиквания от дворовете. Първо за Таня и след това Вили. Смотаха набързо ластика и се втурнаха към къщите си. От толкова скачане бяха огладнели неистово. След вечеря – печени червени чушки с доматен сос и чесън – на Таня й предстоеше поредния урок. Баба й нахлузи гумените галоши и я подкани: – Хайде, хайде да изхврълим боклука! Момичето знаеше, че няма да се измъкне и неохотно се свлече от стола. С бавни стъпки се дотътри и обу чехлите си. Уморено попита: – Ама защо сега-а-а-а… – Денят се започва на чисто! Няма тоя боклук да ми се мъдри тука я! Събираме всичко в тоя чувал и го изхвърляме. После си лягеме спокойни. Какъв ден, какви пет лева? Вече беше 21:30 и се чуваше песента на шурците, а бабата говореше за ден. До сутринта имаше още около 10-12 часа – все пак Таня се излюпваше след 8-9 сутринта. Влаченето на чехлите по плочките й се струваше толкова мъчно и тежко занимание, че току като изпуфтяваше и въздишаше. След цял ден работа с баба й и скачане на ластик тия чехли й се струваха да тежат няколко тона. Най-неприятното в цялата работа беше, че нямаха собствена кофа пред вратата, а беше нужно да вървят хилади километри до съседната къща. Тя беше близо до един малък площад на който бе ситуирана голямата кофа за боклук. От онези, с кафеникаво-ръждив цвят, високи почти два метра с правоъгълни капаци в скосената си горна част – по два от всяка страна. Там, ако изпуснеш кофата, докато изсипваш боклука от нея ще се спускаш да я взимаш. Именно поради тази причина бабата на Таня вече имаше чували за тая цел. Направени от някакъв странен плат – нещо като старо, но не съвсем рехаво зебло. Та, ако падне вътре чувала, да не се налага да се вади. Приближиха се и баба й развърза чувала. Отвори го и почти й го поднесе под носа, като го тупна в краката й: – Имаш ли нещо да хвърляш? Таня се очуди, но разтършува по джобовете си намери само малко пясък в единия и опаковка от дъвка в другия. Хвърли я и каза: – Ето, това е. Друго нямам. – Сугурна ли си? – леко се приведе към нея баба й. – Да… – недоумяваше внучката. – Тука в боклука освен плевелите, дето ги събрахме днес, може да слагаш и други работи. Ако някой те е ядосал, обидил или имаш друга несгода – мяташ я в чувала и я изхвърляме. Няма да пазиш боклуците си я! В тоя миг момичето се оживи и очичките й блеснаха  – сети се за тъпата Мисисипи и на ум я произнесе точно както Спас я издекламира на английски, но с ирония.  Ухили се и каза: – Имам още един плевел да изхвърля, ама не знам как! – Ако не беше вече метнала хартийката от дъвката, можеже заедно с нея да кажеш, какво още хвърляш, но сега ще направим следното, кажи: хръвлям на боклука … и тука казваш мъката си… и после плюни!
Това много й се хареса на Таня и като каза, че хвърля на Спас Мисисипи-то в боклука хубаво и звучно плю. Да беше момче да е професионалист, но толкова можеше.
– А така! – поздрави я баб й и събра горната част на чувала. Отвори капака на големия контейнер и метна вътре боклука със се чувала. Изтупа ръце една в друга, като за добре свършена работа и улови внучка си за ръката. По пътя тя продължи: – От мен едно да знаеш, баба – колкото по-дълбок е боклука – толкова по-стар е. А колкото по-стар е болука – толкова по-миризлив е. Затова изхвърляй го редовно, за да не завъдиш червеи и дори и да си събрала малко повече боклук – не го рови. Колкото по на дълбоко ровиш – толкова по-стари и миризливи неща ще излизат. С тия думи резето на външната врата хлопна и двете се прибраха. В този ден внучката беше порастнала с 5 санта от скачане и с около една година по акъл. Щеше да го оцени по-късно, защото всичко, което се случи в тоя ден тя го запомни. Някак намери трайно и топло местенце в сърцето й – завинаги. В деня, в който си спомни за плевелите и измисли свой собствен начин с изкореняването им от саксията, си спомни за този паметен ден от детството си и написа, какво е научила през него:
1. Плевелите се изкореняват из корен и растат само до нещо, което си струва – цвете или друго растение – плод/зеленчук.
2. Ема еса са проислиза от MISSISSIPPI.
3. Боклука – да не се рови и да се изхвърля вечер, за да започнеш деня на чисто.
Сети се за баба й, погледна към небето и с ръка на сърцето се усмихна и изпрати мислите си нагоре: „Благодаря ти бабо!” В съзнанието й изплуваха  думите на Мечо Пух и тях записа, най-долу под списъка:
”Ако някой ден се случи така, че не можеш да ме виждаш повече – сложи ме в сърцето си. Аз ще остана там завинаги!”

Автор: Ан С обич, Чудо Сега

Снимка

(Commenting: OFF)