Архив на категория: Разкази и Приказки

Увлекателни и забавни, по истиснки случаи или измислени, фантастични или алегорични – прекрасни авторски приказки и разкази за малки и големи.

Приказка за Човека

Мили мои обични приятели, разказът, който представям на вниманието ви е художествена измислица вдъхновена от един спомен, от нещо, което бях чула преди много, много време. Ставаше дума за това, че очите на човека са създадени от парченца от Луната и Слънцето. Затова и той непрестанно гледа нагоре към тези две светила. Разказът не е реален и не отразява мои или нечии други верови убеждения. Единственото мое верово усещане, което долното писание съдържа е за Силата, Бащата. За мен Той има едно име и то е Бог. Не сте длъжни да се съобразявате с мен. Нека този разказ е просто една измислица, една – надявам се, приятна история за четене. Приятно четене, обични мои!

           – Еми

 

Преди много време, вселената бе още млада, звездите и планетите бяха деца, а животът единствено и само светлина и хармония. Тя бе пълна със звезди и галактики. Всяка галактика си имаше няколко танцувални зали, където планетите и тяхната царица-звезда създаваха своята музика и танци в прослава на Онзи, който им бе дал живот. Те танцуваха, въртяха се, правеха пируети и сложни фигури една с друга, после всички заедно и накрая около своята звезда. Пееха и от всяка тяхна песен се раждаше нещо ново. Всяка планета бе с характер, различен от този на останалите и умееше да изразява себе си чрез цветове, музика и танц. Затова и имаше толкова много разноцветни танцьори. Тяхната музика носеше различни усещания на онези, които я чуеха. Имаше песни от които сърцето се обливаше в топлина и мекота и единственото, което искаше, беше да прави добро и да показва обичта си към другите. Имаше и мелодии, от които по цялото тяло се разстилаше огън и сила и човек усещаше, че може да направи всичко, да постигне всичко, да преодолее всичко. А имаше и песни, от които умът придобиваше искряща яснота и беше способен да вижда и знае всичко, да следва Истината! Имаше песни, от които сякаш поникваха крила на чулия ги, и той се понасяше в простора в изследване на вселената. Имаше и… Но на перото не му е възможно да опише всички усещания от музиката! Затова спирам до тук, мили мой читателю!

И така… не само планетите даваха нещо от себе си. Звездите от своя страна им даряваха живот и сила, те бяха техните водачи.

Една танцувална зала се открояваше всред останалите във Вселената. Тя имаше едно слънце и десет планети, които танцуваха особено грациозно в пространството. Някои бяха по-дребни, други – по-едри, но всички танцуваха и пееха великолепно. Слънцето от своя страна им даваше цялата си обич и топлина и им помагаше да се грижат за живота в себе си. Това бе един непрекъснат, съвършен ритъм. Така бе наредено от Бащата. Неговата Сила беше и тяхна сила. Но един ден се случи нещо, което промени тази танцувална зала и цялата вселена завинаги. Тъкмо, когато Слънцето с особена радост гледаше танца на своите планети, изведнъж усети някакво пробождане, вълнение в сърцето. Сепна се изумено и веднага се обърна към Създателя:

– Отче, какво ми е? Защо се чувствам така?

Той се усмихна благо и отговори:

– Сине, дадох ти знак. Време е!

– За какво, Татко? – попита Слънцето.

– Време е, ако се съгласиш и ако и твоите планети са съгласни, да създадем нещо невиждано досега. Аз ще ви помагам.

Слънцето Го погледна озадачено и попита:

– Какво ще създаваме?

– Едно живо същество. – отвърна Създателят.

– То какво ще представлява?

– Част от Мен и от вас.

– А къде ще живее?

–  Където вие решите.

– Но защо е необходимо да го създаваме? – попита слънцето.

– Защото то ще изпълни съдбата си, и вие своята. Защото то ви е необходимо. Но само ако това е желанието ви. Имате свободна воля от Мен, знаеш го.

–  Добре, Татко. Може ли да се съвещаваме и после да Ти кажем?

– Може, разбира се! – усмихна се Бог.

И така, слънцето се обърна към всичките си планети и ги помоли да спрат за малко, защото трябва да решат нещо. Настана тишина. Събраха се около него и зачакаха. Слънцето им предаде своето усещане и разговора с Бог и накрая ги попита какво мислят. Оказа се, че всички бяха съгласни, защото обичаха своя Баща и вярваха, че всичко което създаде Той, е добро. Да, не знаеха какво ще бъде нататък, нито какво ще прави създаденото същество, но бяха убедени, че то ще бъде добро и разумно, като тях, и ще се включи със свой принос в света на хармонията, музиката и любовта във Вселената.

Като по команда Вселената замря и всички станаха съсредоточени и мълчаливи! Не е възможно да се опише с думи!!! О, славен час! Осъществи се най-голямото тайнство, което Вселената бе виждала. Сам Създателят се яви всред тях и носеше в ръцете Си една красива цветна пъпка. Изведнъж тя се разтвори и всички видяха най-приказното и нежно творение. То цялото искреше и бе съвършенство от светлина, музика, сила, любов, хармония. То бе Божествено творение, част от Бог! Създателят се усмихна и им каза:

–  Деца мои, това е Душа. Създадох я, за да бъде Човек. Вашата задача е да й дадете тяло. Заедно ще й помагаме да се развива и да живее, като вие ще определите къде ще живее тя.

А на Неговите деца толкова много им хареса Душата, толкова много се ентусиазираха, че започнаха да се надвикват и да спорят. Всяко искаше да я вземе при себе си. Всяко искаше да се грижи за нея. Слънцето като най-разумно успя да въдвори мир над хаоса и каза:

–  Успокойте се! Нека първо й дадем тяло и после тя ще живее последователно при всяка от нас. Нали така, Татко?

– Да, сине. – усмихна се Бог – Така ще бъде най-добре.

И така, пред Бог започнаха да пристъпват с трепет и вълнение, с много обич и грижа, една по една, планетите. Всяка от тях слагаше по нещо от себе си в разтворените ръце на Създателя, където беше Душата. Малко по-малко творението се променяше и се оформяше. Слънцето беше последно, то така искаше. Всяка планета спомагаше за оформянето на тялото й, а също и за нейния характер. Когато дойде ред на последната, една малка синя планета, да принесе своя дар, тя не можа да пристъпи от вълнение! Спря се и се взря в своя Баща. Само стоеше и Го гледаше. О, колко много искаше да отиде там и да даде нещо от себе си, но не можеше. Защото усещаше тежест в себе си. Виждаше и усещаше. Очите й се изпълниха със сълзи. Бог разбра много добре как се чувстваше малката планета, отиде до нея и я прегърна.

– Не плачи, мое прекрасно дете. – тихо и нежно с обич каза Той – Зная какво ти е. Зная какво се разкри пред теб. Човекът ще ти донесе много радост, но и много болка. Ако искаш можеш да не му даваш нищо и той няма да живее при теб. Изборът е твой.

Малката синя планета избърса сълзите си и Го погледна в очите и каза натъжено:

– В момента не зная какво да правя. Но може би… това е съдбата ми, Татко, нали? Знам, че е така. Може би трябва да дам нещо. Аз вече обичам Душата, която Ти създаде. Обичам я с цялото си сърце! Искам да се грижа за нея и да я уча, така както ти учиш мен и сестрите ми, и брат ми…- развълнува се тя.

Бог й се усмихна и тя му се усмихна в отговор. Те се разбраха. Тъгата, страхът  изчезнаха и малката синя планета протегна ръце напред за да даде своя дар. Дойде ред и на слънцето. Тъкмо, когато се канеше да пристъпи към Създателя, един глас умолително се обади:

– Моля ви, почакайте! И аз много искам да дам нещо от себе си. Зная, че не съм като останалите планети, но и аз мога да допринеса полза за създанието.

Това беше една мъничка, много мъничка бяла планета, наречена Луна. Тя бе спътник и помощник на малката синя планета. Но като че ли не бе останало много по тялото на Душата, което тя да създаде. Получи се така, че ако слънцето даде своя дар, тя нямаше да има своя шанс да дари, и обратното. Всички се взряха в Бог с очакване да разреши ситуацията. След кратко размишление Той каза:

– Вие всички дадохте толкова много от себе си. Благодаря ви! Гордея се с вас деца! Тялото на Нашата Душа е почти готово. Остана само да се създадат очите й. Но те трябва да бъдат специални и да са само две. Нека слънцето създаде едното око, а ти дете мое – обърна се Той към луната – ще създадеш другото. Съгласни ли сте?

И Слънцето, и Луната се усмихнаха щастливо и отговориха в един глас:

–  Съгласни сме, Татко!

Когато пристъпиха напред, тяхното вълнение и желание бяха толкова големи, че дариха от най-свещените кътчета на съществото си. В резултат на това, когато новосъздаденият Човек отвори очите си и погледна света наоколо, светът видя в тях Бог в цялата Му Сила, Любов и Благородство. И се зарадва и възхити! Човекът вече беше свързан със Създателя и нашите планети и слънце. От сега нататък неговия живот щеше да бъде в пътя на тяхната подкрепа и влияние. И щеше да живее последователно при всички тях. И всички те щяха да го учат и подкрепят по пътя му.

Ето как бе създаден Човекът!

 

С поглед към Слънцето и Луната: Еми,

ЧУДО

Към върха

Представете си, че сте във… във… Майорка!

Не, не на плажа! После може и там, но в момента гледката е друга: седите на припек слънце върху един камък в подножието на почти отвесна 50-метрова скала.

Какво ще правите тук? Много просто – това е едно от местата, където е много добре развито скалното катерене като спорт.

Екипировката ви е добра. Имате каска, катерачески колан, здраво въже, както и цяла група приятели не само за кураж, но и да придържат въжето ви. Впрочем по-опитните вече са се постарали да направят подсигуровките, като са закрепили въжето със скоби за халки в скалите. Имате специални обувки, които са предназначени специално за катерене. В момента стягат краката ви като менгеме, защото дизайнът им е предназначен да държи стъпалото максимално стегнато и изправено и са умишлено поне с два номера по-малки, отколкото бихте се чувствали комфортно.

Сега представете си, че никога преди не сте се катерили. Това ще е първият ви опит.

Малко ви е нервно. Проклинате идиота, който е конструирал проклетите обувки – едвам от две минути сте с тях, а вече ви стягат до побъркване. Как се предполага, че ще катерите с тях скалата? Тя поне е с добра грапава текстура, с дупки и пукнатини за захващане, а и не е с обратен наклон, но 80 градуса също не си е малко!

Е, какво пък… Щом всички други катерачи са с такива обувки, значи трябва да има приичина. Освен това сте добре подсигурени, дори да се подхлъзнете някъде, въжето го държат приятелите ви и няма да позволят да паднете. Спокойствие и само спокойствие… В крайна сметка не е речено да се качвате до самия връх – спрете дотам, докъдето можете да продължите и си слезте. Всичко ще бъде наред…

Поемате дълбоко въздух, изпразвате съзнанието си и пристъпвате към скалата.

Опипвате терена, захващате се доколкото можете по-удобно, поставяте единия крак на скалата, после другия, и…. залепвате!

Край!

Обувките, които допреди секунда бяха най-големия ви кошмар, вече дори не ги усещате. Те сякаш сами ви изтласкват без всякакво усилие нагоре. Формата им позволява да вклинявате палците на краката си съвършено, материята увеличава сцеплението и намалява хлъзгането максимално, вие само трябва да следите къде да се захванете.

Страхът изчезва. Времето изчезва. Вие и скалата сте едно цяло. Представете си грапавата й повърхност. Усетете съществото й. Чуйте я как диша. Сякаш сте се слели с нея. Мигът става едно с вечността и нищо не е от значение, единствено сливането. Сякаш сега осъзнавате смътно – и в същото време необоримо – величието на цялата природа и вашето място в нея.

В съзнанието ви се настанява едно спокойствие. Една празнота. Един съвършен баланс. Пукнатина тук, издатинка там, изтегляне, изтласкване, придърпване, опипване, разкрачване, залепване… Едно подир друго, дори не ги усещате. Забавяне, само доколкото да прецените накъде да се придвижите. Нищо друго няма значение, само как да направите следващата стъпка към върха.

Приятелите ви дават напътствия отдолу, защото виждат от разстояние къде сте и какъв е теренът. И наистина го оценявате – без тях едва ли щеше да се справяте така добре. Въжетата дори щяхте да ги забравите, ако не ви се мотаеха отвреме-навреме наоколо, та да се налага да ги отмествате. Осъзнавате, че в този случай… дори не са ви нужни по пътя към върха.

И ето ви горе! Всичко беше далеч по-лесно от очакваното, далеч по-прекрасно, далеч по-неусетно! Можете да продължите дори още по-нагоре, не ви се ще пътешествието да беше свършило толкова бързо, но е време да се връщате.

И тук вече идват на помощ въжетата и истински ценната подкрепа от вашите хора. Те държат въжето, дават ти инструкции как да намалиш люлеенето, откъде да заобиколиш, така че да не се заплетеш… И като стигнеш обратно при тях, те приветстват за отличното представяне. Какво, беше ти за пръв път? Наистина?? И не те беше страх? Ехааа!

Сега вече можеш да свалиш обувките, които отново започват да напомнят леко и досадно за своето присъствие. Но на теб не ти пука особено.

А сега си представете, че изобщо не ставаше дума за Майорка, за обувки, въжета, поддръжки или пък скали… :)

Катерачката-авторка: МЕГ

С въже в ръцете,
ЧУДО

Подобни публикации:

 [related_posts]Insert your text here[/related_posts]

 

ФАНТОМ

Епруветката спря да пищи. Най-после млъкна!

40 дена бяха минали от неочаквания обрат в експеримента. Доктор Ема беше един от екипа учени, присъствали на странния инцидент. Всъщност тя беше тази, която забеляза феномена.

Всичко започна като най-безобидно проучване на репродуктивното размножаване на клетки при кокошки. А защо пък точно кокошки? А защо не? Лесни за набавяне, удобни за употреба, и в крайна сметка – живи същества. Е, добре, де… Просто това беше първото нещо, което хрумна на подпийналата въодушевена компания млади учени на купона, когато решиха да кандидатстват за субсидията, с която да закупят трансформатора. За да има някакво научно приложение проектът, решиха да изследват нещо, което евентуално да има смисъл – а именно звуковия сигнал, който издават кокошите клетки при размножаване след оплождане. Скалъпиха проектодокументацията и най-неочаквано за тях спечелиха конкурса. Веднага след като пристигна заветната машинка и се нарадваха подобаващо на новичкия апарат в генетичната лаборатория, като уважаващи себе си учени, се захванаха да поиграят с него и да изпробват час по-скоро възможностите му.

Самият трансформатор работеше на доста простичък, но гениален принцип – пускаше сноп светлинни лъчи в малка камера, предметът (в случая епруветка) в тази камера отразяваше снопчета с отделни честоти, след което апаратът преобразуваше отразената светлина в звуков сигнал, използвайки честотно съответствие. Имаше си дори и усилвател за сигналите, в случай, че бяха твърде слаби (ако се случваха на молекулярно ниво). Така на практика можеше да се „чуе“ звука дори на най-микроскопичния процес, който протичаше в камерата.

И така, оплодиха клетките, сложиха ги в епруветката и затвориха камерата. Процесът започна. В началото по-слабо доловим, постепенно засилващ се, звукът беше определен – смях. Щастлив смях. Клетките празнуваха. Бяха поели по пътя на живота.

Ема наблюдаваше процеса с любопитство. Като всяка жена, пък дори да се беше отдала на наука, тя си задаваше въпроса какво ли е да бъдеш майка. Разбира се тя такова нещо не можеше да си позволи. Не и на този етап. Още повече, че косите й се изправяха, като си представеше как малкото ревливо чудовище ще се посира постоянно и няма да я остава да спи. И без това едва смогваше да си почине… Сега виждаше и на друго равнище радостта на клетките и си даваше сметка, че те се доближават до завършените организми на много по-ранен етап, отколкото беше си давала сметка.

Цикълът на развитие на оплодено и снесено яйце до малко пиле беше 21 дена. Никой от екипа не възнамеряваше да чака толкова време. В края на първата седмица трябваше да пристъпят към втория етап от процеса. Репрезентация на аборт. Щяха да опекат яйцата на лазер – тъкмо за обед. Настроиха на по-висока мощност лазера в камерата и го насочиха към епруветката. В момента, когато клетките усетиха въздействието, всички в помещението също го разбраха – оглушителен писък прониза ушите им така, че сякаш хиляди иглички се забиха в тъпанчетата им. Наложи се да намалят усилвателя, както се получава при рекламния блок насред филма, който е винаги с няколко степени по-силен звук: в случай, че някой от уважаемите зрители е позадрямал по време на филма, непременно да се събуди за рекламите и да не ги пропусне.

„Писъкът на Мандрагората“, помисли си Ема – или поне така си помисли, че си е помислила. Не чуваше собствените си мисли, ушите й все още кънтяха.

Останалите също не бяха особено доволни, дори след намаляването на звука. Макар и тихички, звуците не бяха твърде приятни. Подържаха пищящите агонизиращи проектококошчици някоя и друга минута, след което решиха, че достатъчно вече са ги изследвали и извадиха епруветката от трансформатора. Тишината се възцари в лабораторията. Така си беше друго. Тед – шефът на проекта, изхвърли съдържанието на проклетата епруветка в тоалетната и пусна водата. Позаплакна я с вода и я подреди при останалите.

– Добре, момчета! Успешно получихме резултатите, утре започваме нов проект! Акция „Скумрия“ влиза в действие. Ема! Сложи епруветките в трансформатора! Ще ги облъчим предварително със светлина, за да видим дали влияе на генната модификация на скумрията.

В залата се започнаха оживени коментари сред лаборантите, докато Ема пое стойката с епруветки и я сложи цялата в камерата на трансформатора. Затвори вратичката и натисна копчето за светлиния сигнал. Вниманието й се задържа върху камерата. Всичко изглеждаше наред. И все пак… Нещо не беше както трябва.

– Тед! – повика тя годеника си. – Тед! Ела за малко!

– Какво има? Всичко наред ли е?

– Да,.. ами всъщност исках да провериш дали е така. Все още малко ме е страх нещо да не повредя това чудо.

Тед метна бръснещ поглед по ключовите места на трансформатора, провери настройките с бързината на истински професионалист и накрая заключи:

– О, мила! Разбира се, че всичко е наред, справила си се отлично! Прекалено се впрягаш, ти си брилянтен учен!

Целуна я мимоходом и бързичко се върна при останалите. Тя смутено се почеса по тила. Защо ли нещо не й даваше мира? Внезапно като че ли усещането изкристализира и се стрелна като мълния към съзнанието й. В камерата ставаше нещо. Застана нащрек и напрегна сетивата си. Глъчката в другия край на стаята беше твърде шумна, но все пак успя да го чуе. Писъкът на Мандрагората все още беше там!

– Момчета! Момчета! – провикна се тя. – Елате тук! Мисля, че нещо се случва!

Останалите й обърнаха внимание и се притекоха наоколо. Вниманието им беше насочено към нея. Тед като ръководител на екипа отново пръв заговори:

– Кажи какво откри.

Вместо отговор Ема просто настрои усилвателя на по-висока степен, като все пак внимаваше да не прекали, докато неприятният писък отново стигна до ушите на всички.

– О, това ли било! – направи недоволна гримаса Тед – Добре, де! Не беше нужно да правиш такива изпълнения, за да покажеш на всички, че просто не съм измил добре епруветката! Можеше просто да я изчистиш отново, не мислиш ли,.. докторе?

Ема се смути, че не се беше сетила сама по-рано, но бързо се окопити, смутолеви някакво извинение под нос, извади експерименталната епруветка, по която все още се забелязваха блестящи капчици вода, и я изми обилно с почистващи препарати. Върна я отново в камерата. И… Писъкът се възобнови. Тед започваше да се изнервя не на шега.

– Ема, сигурна ли си, че изми добре проклетото нещо?

– Да, разбира се! Сложих химия, при това конска доза. Ако не ми вярваш, измий я ти!

Той това и направи. Нямаше как да не забележи, че с изваждането на стъкленото съдче всичко утихна. Отбеляза го на глас, така че никой да не го пропусне като факт и да пуска коментари, че може някоя от другите епруветки да е замърсена. Впрочем, те бяха от комплекта на трансформатора и не бяха пускани в употреба. Върна стъклото и… заедно с това се върна и агонията. Сега вече нещата ставаха сериозни. Всички стояха безмълвни, само писъкът пронизваше тихичко въздуха. Тед прекара пръсти през косата си.

– Добре… – каза най-накрая той, – може би „Акция Скумрия“ ще се наложи да почака. Тук имаме феномен. Чуйте всички! Ще оставим единствено своенравната епруветка в камерата и ще наблюдаваме колко време ще трае това безобразие! През това време искам всеки от вас да търси възможно обяснение, аз също лично ще се заема.

И се започна Голямото чакане. През това време всички от екипа се бяха захванали да изследват феномена, да четат най-разнообразна научна литература, да се допитват до различни специалисти от други направления, като наблягаха на контактите с физиците. Малко по малко сред генните инженери започна да се оформя идеята, че са се натъкнали на пример на торсионно поле. Специалистите по класическа физика като цяло определяха торсионната теория като една от многобройните издънки на псевдонауката, но това не им пречеше да се ровят из нея и да подават някое и друго ухо на ширещите се слухове и теории. Разбира се чисто информативно. Както и поотрасналото дете си дава сметка, че приказките не са действителни и все пак продължава да ги чете. Екипът на Тед не беше съставен от специалисти по физика, затова и торсионната теория все повече им се струваше доста добро обяснение.

Названието на полето идваше от думата „торсия“ – усукване, ама за какво усукване точно идеше реч, не всички от екипа на Тед можеха съвсем точно да схванат. Важното е, че и като цяло теорията за торсионните полета обясняваше доста неща, като се почне от движението на елементарните частици, мине се през телепатията, телекинезата, та чак до Сътворението на Света. Това, което схващаха всички, беше, че торсионните полета са информационни и притежават памет. Един основен принцип в теорията казваше, че ако два електрона някога са били в контакт, те са се превърнали в чифт на някакво друго – торсионно – равнище. След разделянето на чифта, информацията за половинката се запазваше. Частиците продължаваха да си общуват. Нещо повече – при обръщане на посоката на въртене на единия електрон, посоката на другия също мигновено се обръщаше! При това без каквото и да е електромагнитно влияние.

Изхождайки от това знание, бандата на Тед стигна до извода, че най-вероятно в епруветката се е запазила информацията от експеримента с убитите неродени кокошки, един вид – фантомът им, и сега един Бог знае колко още щеше да се съхранява. Затова решиха да чакат. Някои мислеха, че звуковото оформление ще продължи, докато епруветката не се строши, но въпреки всичко се въоржиха с търпение и методично отбелязваха показателите на фантомната епруветка ден по ден. Или по-точно – Ема ги отбелязваше. Като главен виновник за Операция Фантом, беше нейна привилегия да се занимава с тази част. Всъщност не беше чак толкова неприятно, след като се свикнеше. Да, беше зловещичко, но нали затова хората бяха сложили така услужливо регулатора на звука на трансформатора – можеше и да се заглуши. Струваше й се, че писъците избледняват, и за нейно успокоение не си внушаваше – показателите сочеха същото.

Докато най-накрая, на четиредесетия ден, когато дойде в лабораторията и натисна копчето на амплификатора, писъкът беше изчезнал. Фантомът беше мъртъв.

Ема потръпна. Не беше религиозна, но знаеше, че Христос скитосвал из пустинята 40 дена, пак толкова време престоял от Възкресението до Възнесението, и… беше чувала, че според вярванията душата на мъртвеца продължава да витае между световете в продължение на точно толкова време – 40 дни.

Притисна с пръст слепоочието си и пое дълбоко въздух. Прекаляваше. Та тя беше учен, не някаква невежа домакиня с ролки на косата! Тед със сигурност щеше да й се смее.

Важното беше, че писъкът най-после беше престанал. Можеха да преминат най-после към следващия експеримент. Този наистина я беше затормозил. Мислите й постоянно кръжаха около звука на смъртта и следите, които оставаха след него. И това върху някаква си нищо и никаква епруветка от стъкло. Не върху жив организъм. Какъв ли белег се продираше в паметта на едно тяло след аборт?… Разтърси глава. Предпочиташе да не мисли за това. В крайна сметка не й се налагаше да прави аборт. С Тед бяха на една позиция и твърдо бяха решили да си планират бъдещите деца. Имаше нужда от почивка.

Докладва резултатите, архивираха и дооформиха проекта съвместно с департамента по физика и още следващата седмица започнаха с новите генни експерименти, които в крайна сметка си им бяха по специалността. Тогава най-неочаквано цикълът на Ема се забави. Беше й като по часовник – взимаше противозачатчни таблетки. Това можеше да значи само едно – бременност. Не можеше да я продължи, но не можеше и да скрие от Тед. Все пак бяха участвали двама.

Изчака да се приберат след работа и му го сервира направо. Той я изгледа като треснат, след което се разхили глуповато и заяви:

– Е, ами предполагам, че е време да се оженим.
– Тед,… Не искам да прибързваме. Не бяхме планирали това.
– Е, и какво от това? Най-хубавите неща се случват спонтанно.
– Но това… това ще навреди на кариерата ни. И на двамата. Може би е по-добре да направя аборт. Само че… – Ема сведе
очи. Погледът на Тед се напрегна. Изчака я да продължи. Тя най-после събра смелост – само че… фантомът… Накара ме да мисля. Знам, че медицината вече е много напред и всичко ще мине успешно, но…

Тед хвана внимателно ръцете й в своите и рече:

– Скъпа, разбирам притесненията ти. Не е нужно да ми казваш какво си мислиш, знам какво е.. Торсионните полета вече са в действие. Те са по-силни, отколкото предполагаме. За тях не съществува време и пространство.. Нали си спомняш преди колко време още ти ми казваше, че когато ти си мислиш за мен, значи и аз си мисля за теб? Това е именно заради торисионните полета. Усещали сме ги инстинктивно, но не сме знаели какво са.

Ема мълчаливо кимна. Той я помилва по главата и продължи:

– Виж, не искам да те насилвам за бебето. Ако ти не го искаш, можеш да го махнеш. В крайна сметка и двамата сме му родители. Аз съм готов да поема отговорност, но искам и ти да си готова. Обмисли го добре, докато все още има време да се направи аборт. Каквото и да решиш, аз ще бъда с теб.
Ема отново кимна и се отпусна в прегръдката му. Можеше да помисли поне още няколко седмици.
Минаха няколко дни преди да се появи сънят. Ема се изкачваше по вита стълба. Дълго, дълго, сякаш стъпалата и нямаха край. Някаква лепкавост обхващаше движенията и, карайки ги да изглеждат като на забавен кадър. Най-после стигна до върха на стълбата. Пред нея стоеше врата – бяла, с месингова топка за дръжка. Пръстите и инстинктивно обхванаха гладката матова повърхност и завъртяха топката. Вратата безшумно се отвори и пред очите на Ема се разкри просторна стая. В стаята до прозореца стоеше девойка, цялата в бяло, слънчевите лъчи струеха върху нея, облели златистите й къдрици в светлина, а девойката плачеше. Ема се събуди.

***

Слънцето освети прекрасния пролетен ден на прекрасния дългоочакван празник. Днес беше балът на Вера – дъщерята на Ема и Тед. Гостите я чакаха да се приготви, докато развълнуваните родители приемаха поздравления. Какво ли се бавеше още? Сигурно имаше нужда от помощ. Ема се извини на всички и отиде да надникне как вървят приготовленията на „малката“.

Изкачи за секунди витите стълби на просторната къща, похлопа на вратата и надникна.

Пред очите си видя девойка, цялата в бяло, през стъклото на прозореца струяха слънчевите лъчи, заиграли весело по златистите й къдрици, а девойката… се усмихваше.

 

 Авотр: МЕГ

С поздрав,
ЧУДО

[related_posts]Insert your text here[/related_posts]

Приказка за едно „ЖЕНСКО ЦАРСТВО“

Живели веднъж една принцеса, една кралица и една царица. Те били от едно и също царство, но не подозирали една за друга. Властта, която имали над своето женско царство била безмерна и могъща, макар че те били забравили за това. Имали силата да сътворяват божествени вълшебства, чудеса и фантастични неща, но били забравили как става това.
Защото били омагьосани. Всеки път щом някоя от тях се погледнела в огледалото, виждала само половината от своята красота, наполовина от своята любов, наполовина от своето здраве и щастие. Понякога дори виждали себе си като слугиня, прислужница, скитница, затворничка и дори убийца. Много рядко те забелязвали нещото което просветвало от лявата страна на гърдите им, всеки път щом се погледнели в огледалото. Бяла светлинка, опитваща се да пробие път през красивите дрехи на знатните красавици. Дори и да виждали тази светлинка, те бързо се втурачвали в измамния образ, който виждали и забравяли мигом да разгърнат дрехата, да видят от къде иде светлината. Всяка една от тях всеки ден отключвала или заключвала вратите на кралството, които нейните посестрими били отключили или заключили преди и след нея. Това била работата им. Вървели една подир друга без да подозират за това. В седеметажното кралство имало различни врати от масивно дрърво с обков от ковано желязо. На всяка врата имало красива табела какво се крие вътре, гравирана с имената: „Спомени”, „Чувства и емоции”, „Днес и Утре”, „Чудо”, „Душа”, „Сърце”, „Тяло”, „Любов” и още много други. Понякога благородничките забелязвали издраскани нескопосано сякаш с пирон или друг остър предмет надписи по вратите: „Прости ми!”, „Благодари!”, „Обичам те!”, „Одобрение!”, „Бъди смела!”, „Вярвай!”, „Ти си господарката на своя живот!”, „Събуди се!” … Това ги озадачавало – всяка една по различен начин, понякога силно ядосвало и плашело. Вярвали, че са сам самички в това царство и мислели, че се е вмъкнал разбойник, който иска да им навреди. Така минавали дните. И царските особи съвсем не били нещастни – напростив! Били щастливи, усмихвали се, смеели се, пеели, танцували и още куп други забавления, но само наполовина.
Един ден, когато за пореден път се оглеждали в огледалото, се случило така, че през прозореца пищно украсен с цветни витражи се прокраднал златен слънчев лъч. Отразил се в огледалото, а от там лъча попаднал върху ключодържателят на огромната връзка с ключове, която всяка една от тях държала окачен на колана или на врата си. В този момент красивите жени сякаш се вцепенили и замръзнали без да мигат. Преместили погледа си бавно от образа в огледалото към мястото с окичените клюове и бавно ги откачили. Разгледали ключодържателя и се почудили как им е убегнал до сега. Красив ключодържател, със скъпоценни камъни, металът от който бил направен сменял постоянно цвета и материята си – ту сребърен, ту златен, ту меден, ту кристален. Имал формата на издължена осмица. Жените го въртели ту от едната страна, ту от другата и се чудели какво ли е това. Тогава ключодържателят оживял и леко засиял, като се повдигнал от дланите им. Привлечен от светлинката извираща изпод дрехите им се насочил натам. Принцесата, кралицата и царицата усетили нещо много странно, нещо, което били забравили, че имат! Погледанли себе си, но виждали само светлина от ляво. Погледанали в огледалото и видяли от къде иде светлината – едно горомно рубинено-червено сърце, което светело с бяла светлина! Пробляснал силует точно в центъра на сърцето, като отпечатък с точната форма на разтеглената осморка. Тогава ключодържателят рязко се притеглил натам и паснал до най-малкия милиметър. Тогава сърцето засияло още по-силно, а жените се изпълнили с неговата светлина от там до върха на пръстите си, до крайчица на вски косъм от косите си. Сторило им се, че дори леко се повдигат от земята. Висчко станало сякаш за миг. Когато отново отворили очи, първото нещо, което видели в огледалото била една жена. Струвала им се позната, но била твърде красива. С изящни форми на лицето и тялото, прекрасни блестящи коси, загадъчна усмивка, трепетлив поглед и излъчване благо като на ангел. Приближили се към огледалото, за да се уверят по-добре с очите си и леко се пощипнали. Ендата по бузата, другата по бедрото, а третата дори си издърпала ухото. Било истина! И трите плеснали с ръце и възкликнали в един глас:
– ЧУДО на чудесата!
Фалшивите образи, с които те се виждали в огледалото вече били изчезнали от реалността. Видели ги на земята разпилени като стари, черно-бели снимки с оръфани краища.
След като ги прибрали в едно ковчеже изтичали, за да видят какво се е случило в замъка. И що да видят? Още по-светъл и още по-просторно било тяхното женско царство, а всички врати били отворени и от тях се носел или свеж аромат на цветя, печени сладки и курабийки или чудна музика. Тези, които били все още затворени се нуждаели само от едно леко побутване с ръка и добра дума, за да се отворят. Ключове и ключалки вече нямало. Те всички били изчезнали. Сега КЛЮЧодържателят на всички ключове и мощният отключвател било сърцето. Трите жени се срещнали чак на посления седми етаж на царството. Познали се по усмивката, чрез сърцата си, по вълшебните пръчици, спомнили си коя коя е. Пеоткрили се. Постепенно на посления етаж заприиждали още и още царици, принцеси и кралици с великолепни усмивки, някои си припявали, други пеели. Спомнили си, че те в същност са едно. Заедно страната на чудесата, заедно в тяхното Женско Царство.

 

Кои в същност са принцесата, царицата и кралицата?
Защо отключвали и заключвали варатите с различните имена?
Какво означава символът на разтегнатата осмица?
Кой поставял загадъчните надписи по вратите? Защо?
Защо виждали себе си омагьосани точно с тези образи?
Защо прибрали снимките на старото си „аз”?
Кои са другите благороднички, които се присъединили към тях накрая?

 

Автор: Ан
С обич: Чудо!

[info_box]Ако желаеш да намериш отговори на своите въпроси, може би ще стане като се регистрираш за нашия чудоТворен бюлетин! Ето ТУК цъкни! [/info_box]

Всичко онова, кето СИ

– Оправихте ли се? – попита загрижено, но спокойно женския глас от другата страна на телефона.
– Да. Очаквах друго сутринта, но той беше различен. – отвърна Ива. Прегръше ме, целуваше ме. Сякаш снощи не се бе държал като хлапак на 18, който знае много малко за живота и жените изобщо!
– Е, как? Говорихте ли? Снощи май не си била в състояние да си рационална и любвеобвилна след скандала…
– Да, но не по начина по който си мислиш, говорихме. – продължи с доловима усмивка Ива. Вчера следобеда се гмурнах в една книжарница и случайно – Ива съвсем преднамерено преомени тона и интонацията на тази дума, защото знаешче, че такива неща като случайни срещи и случки няма, – отворих на посоки една книга. Абзацът, който прочетох беше много интересен и изобщо не подозирах, че ще ми послужи по-късно през деня. В него се казваш, че ако си ядосан на някого е добре да говориш с него, но с онази божествената му същност. Тази, която е „на небето“, защото физическото тяло е онова, което действа вместо него (божественото) тук на земята. Знаеш за какво ти говоря. Много пъти сме си говорили за божествената същност и чистота на човека. Но човек забравя и идват случки да му припомнят важите неща. Та съветът беше да обясниш с внимание и любов всичко, което мислиш и чувстваш за ситуацита с този човек – онзи от „горе“. Кое от неговото поведение те е наранило, огорчило, обидило. Обаче, по-интересната част е, че след това имаш за задачата да напишеш как ти някога си се държал с някого по същия начин и защо…
– Е, коя е тази книга? – попита любопитно жената.
– Ще ти я покажа като се видим! – усмихнато отвърна Ива.
– Добре де, в крайна сметка той извини ли ти се?
– Да. И това беше най-неочакваното. Аз до късно снощи не успях да заспя. Мислих, плаках, прехвърлях стари работи, навивах се … знаеш колко сме добри жените в това, нали? Все си повтаряме и вадим стари ризи: „той това…той онова… той такъв и онакъв… как тогава ме погледна, как не ме погледна, какво ми каза, какво не ми каза, кое как ми каза…“ и се омотаваме в един омагьосан кръг. – Ива въздъхна с облекчение и продължи – Та, след като вече се чудех какво да направя, вече много уморена затворих очи и въпреки, обидата си представих, че говоря с него. Погледнах двама ни някак отдалече. Той седнал на един стол и аз срещу него. Мил, спокоен, благ. Така си го представих. Разбиращ. И си изплаках всичко, казах му какво ме огорчава, какво желая… Някак ми бе леко и спокойно да говоря. След това още по-силно се разридах, когато дойде втората част. Без да мисля, просто пуснах мислите и думите наум да препускат и осъзнах, че начина по който той се държи с мен, аз съм го правила и с други хора, но най-много може би с един. Най-скъпия ми човек. Майка ми. Лежах си на възлгавницата и плачех, докато изреждах всичко, кото ме бе наранило: груби думи, неуважение, непризнателност, безчувственост – пренебрегване на чувствата, несдържаност, незачитане и невнимание …
От другата страна настъпи мълчание. Приятелката й плачеше.
Ива продължи спокойно и с най-голямата любов, която може да има каза тихо:
– Мамо, обичам те! Обичам те мамо! Не плачи, мамо…
Разбира се, че след такива думи, след такова признание нямаше как една майка да остане равнодушна. Плачеше от умиление, радост и щастие, от любов… нейното „малко“ момиченце бе осъзнало какво е любовта на една жена, на една майка. Бе осъзнало, че всичко онова, кето СИ ще дойде при теб. Бе осъзнало, че имаш ли път, който си избрал ще се изисква неимоверна сила, за да се извърви, така че да се премине по-нагоре.
Тя избърса очите и носа си и промъслви с усмивка и трепрещ глас:
– Обичам те и аз, мило момиче. Целувам те и те прегръщам!
– И аз теб!
Ива затвори телефона и се усмихна. Беше й леко. Облече се чевръсто, сложи грим точно за пет минути, грабна дамстаката си чанта и излезе по задачи. В 16:30 часа имаше среща с майка си в любимото им кафене на улица „Морска“. След като свърши задачите пристигна в кафенето малко по-рано. Поръча любимото мляко с какао за себе си, а за нея ароматно кафе с голям каймак и зачака. Бръкна в дамската си чанта и извади картичката, която бе сътровила по-сутринта. Още преди да си разговарят по телефона. Изрязана бе във формата на сърце и нарисувана от самата нея. Старателно украсена със завъртулки и форми, които й дойдха отвътре. Примесените живописно пурпурно червено, тъмно и светло лилаво с розово и тук-там синьо и зелено придаваха един особен чар на сърцето. Съвсем нарочно използва тия цветове, защото някъде бе чела, че живописта е моментът в който се смесят топлото и студеното. Когато има една премерена хармония и баланс. Реши, че по-живописно от чувства и емоции от сърцето няма, та затова така преля цветовете… В единия край на сгъвката, бе направила малка дупка с перфоратор, за да завърже там краива розова пандела със златен кант. Отвори картичката, за да се наслади още веднъж на творението си, за да го прочете и зареди с още малко любов това преди да го подари:

„БЛАГОДАРЯ ТИ, МАМО! Благодаря ти, че ме научи, че ми показа какво е търпение, прошка, уважение. Благодаря ти, че ме научи на „рецепти“ от кухнята на живота. Благодаря ти, че ми показвa какво е безусловна любов, какво е вълшебна целувка и магическа прегръдка. Благодаря ти, мамо,  че ми даде пример за жена, достойна за уважение и почит, за майка, която да бъда в отглеждането на моето собствено дете. Благодаря ти, че ми даде спомена на твоята усмивка, на твоите очи, на косите и ръцете ти! Благодаря ти, че всичко онова, кеото СИ съм и аз. Благодаря и за това, че ми показа как се слага червило, с което да се оставят целувки за спомен, точно като тази:  (тук Ива бе отпечатала своите устни с едно хубаво ярко червило. )  Обичам те, обичам те, мамо! – ИВА“

Автор: Ан
С обич,
      Чудо Сега!

Обичам те мамо - из текста на авторксия разказ "Всичко онова, което СИ"


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коя е книгата, за която се споменава в разказа?