Когато Мария-Анна се роди, тя обичаше да се топли на светлината на слънцето. Тя простираше своите малки ръчички към светлината, която идваше през прозореца на нашето скромно жилище в Ефес, и издаваше звуци, много подобни като тези на нейните братя – делфините, които лудуваха и подскачаха в просторите.    Тя обичаше баща й да я вземе на покритата тераса, която гледаше към простора на Голямото море, блестящо в синьо и сребърно далеч долу. С търсещи очи и знаещо сърце, малките стада от делфини можеха да бъдат видяни да изпълняват своите акробатични танци. 
Continue Reading…
(Commenting: OFF)

Човещина или добрина… заснета от камери в коли разтапят сърцето
В много страни хората сами слагат в колите си камери, за да записват ситуация на ПТП. Тези камери записват всичко, най-хубаво е, когато няма ПТП а ТЧП (Трогателна Човещина на Пътя).
Ето какво са уловили камерите в Русия.
Continue Reading…
(Commenting: OFF)

Чели ли сте разказите на забележителния Йордан Йовков? Тогава може и да ви е направило впечатление името на село Жеруна, в което често се развива действието. Днес то се казва Жеравна и – да, то е родното място на писателя. И както на този свят нищо не се случва случайно, така и вероятно неслучайно селото, дарило ни един от най-българските автори, сега е домакин на ежегодния Международен фестивал на народната носия. Фестивалът се организира от няколко години, но за нас беше новина. Новина – не, всъщност това е формално казано. По-близко до истината ще е, ако си признаем, че беше откровено чудо. Чудо, което – както повечето чудеса, дойде съвсем ненадейно и спонтанно, но точно в момент, в който най-много имаш нужда от него. За да ти отвори очите още по-широко за красотата на света, за неподозирани очарования, които могат да те докоснат по-истински от най-прецизно планираните развлечения. Заминахме за Жеравна без много предварителни очаквания, дори с известна доза скептицизъм, макар и да се вълнувахме от предстоящото изживяване. Когато нямаш големи очаквания, не можеш и лесно да бъдеш разочарован. Предложението изскочи и си рекохме – защо пък не? Не проучвахме много задълбочено, а и в интерес на истината, никога не сме били твърде закоравели любители на народната музика и танци… Дори и ти, скъпи читателю, да ни заклеймиш, това е светата истина – репертоарът ни с хорцата се изчерпва с правото!!! За всяко друго трябва да ни се показва всеки път! Все пак идеята ни заинтригува, звучеше като нещо, което никога преди не ни се е случвало – отдалечено село в дън горите Тилилейски, до което няма директен обществен транспорт; дрес код – народна носия; забранено за разговори по мобилни телефони, освен по обозначените места; забранено за снимки, освен за отделни богоизбрани люде като журналисти – каквито за щастие бяхме… Народните обичаи, които предполагахме, че ще видим, определено ни импонираха, а и никога преди не бяхме се напъхвали в народна носия! Изглеждаше ни много непривично да се натъкмим като селски моми, гиздави и лични… Носията, храната и леглото ни бяха осигурени служебно, така че възможността определено си струваше. И така… след триста мили път с камили и други транспортни средства, най-сетне се добрахме до заветната дестинация. Жеравна е едно истински живописно местенце – самобитно, съхранено; със старите гредоредни или белосани къщи; с прашасалите улички с високата трева отстрани; с калдъръма, запазен на места; с прекрасната природа наоколо; с хубавото време, което случихме… Настанени бяхме в къщата на баба Тодорка – жена на 76 години, която самичка така поддържа къща на два ката с дворче и градинка, че като пристигнахме, една прашинка нямаше. Баба Тодорка Носиите ни бяха набавени по мярка и изглеждаха прекрасно – с шевиците, с ширитите, с белите ризи…  Досущ като самодивски премени! Освен това бяха и две – можехме да си ги сменяме и комбинираме Е, как да им устоиш?… Отпърво ни беше непривично, странно да се гледаме така. Но дрехата сякаш ни приласка в обятията си, обгърна ни напълно естествено, сякаш цял живот ни е била на гърба… Има някакво обаяние в този вид премяна. Нещо отвъд времето и модата, което прави човек да изглежда още по-красив и някак облагороден… Или просто различен от обикновено, поради което разкрива други черти и особености, останали незабелязани до този момент… Кой знае, но истината е, че народните носии сякаш бяха правени за нас. В тях се усетихме някак… като у дома си. Лични моми Така натъкмени и напети се запътихме и към мястото на самия фестивал, като по улиците на селото вече се забелязваха и други „колеги”, дошли за него от близо и далеч. Колкото повече наближавахме, толкова повече се увеличаваше стълпотворението от народ в носии от най-различни краища на България.. и не само!! Пред нас се беше наредило и едно „самурайско” семейство, в което включително и кучето беше самурай, а сред посетителите се забелязваха и чужденци, както и такива, ушили собствени одежди, вдъхновени от народните мотиви и все пак – с една елегантна индивидуалност. Към нас се присъединиха и другите членове на групата – въоръжен до зъби комита с невестата си тъкачка, която тъчеше прекрасни вълнени черги и чантета на хоризонтален стан, както и поп и попадия с невероятно боен дух и автентични огнестрелни пищови и шишане на 300 години! Механизмът му беше изцяло оригинален, с изключение единствено на пружината, и бълваше огън като същински змей, а миризмата на барут навяваше подозрение, че змеят може би е пропуснал да си измие зъбите… Отвъд портите на фестивала ни чакаше огромна ливада, водеща към възвишения, обрасли с борови дървета, сред които потъваха придошлите тълпи. А като наближихме, видяхме и широката пътека, обградена с дървени сергии, с представители на многообразни традиционни занаяти – в това число и продукцията на нашата комитска невеста, заедно със стана, на който тя работеше. Отвъд чаршията се помещаваше средгорска ливада за танци, покрита с килим от свежа трева, а нагоре от сцената….. замириса на храна!! Скари, бири, погачи в глинен сач на огън, тартори, салати, кебапи, чорби, юнашки целувки, домашно пресно сирене, лютеници, аферим, ашколсун, машалла, кьопоолу, чеверме на огън – цели агнета, набучени на пръти от опашката до главата…   Палачинки, тиганци (демек понички), шербет, кафенето на Димчо Кехая (явно решил да разшири кехайовското си амплоа и да превърне хобито си на кафеджия в бизнес), в което се предлагат ОЩЕ изкушения за любителите на сладкото, и изобщо……… охххх, леко, че завишеното слюноотделяне има вероятност да причини удавяне! Димчо Кехая В тази вечер на откриването имаше доста емоции и интензивни впечатления, но истинските ЧуДа! на чудесата тепърва предстояха… Събота! Сменихме премените, накиприхме се като орехи насред ливада и поехме на мисия за събиране на нови изживявания. Грънчарско колело! Къде, ако не тук и кога, ако не сега, щеше да ни се удаде отново възможност да се понацапаме хубавичко с глина, при това под ръководството на истински майстор грънчар?? Митко започнал да практикува занаята преди повече от 15 години, когато го избрал – за свое удовлетворение и наш късмет – пред алтернативата да стане ТИРаджия… С неговата помощ успяхме да се докоснем до прелестта на работата с глина, да почувстваме материала, да се удивим на неговата аморфност, на овладяването и своеволието на формата…. и да си спестим мускулната треска на краката, защото той въртеше колелото вместо нас! Грънци След заниманията по грънчарство се отдадохме на гледане и снимане на танци, възстановки, персонажи,… Потънахме в неповторимата атмосфера на скока във времето, където всички бяха празнично нагиздени, все едно във филм, и дори фотоапаратите не бяха дразнещи… Остатъкът от деня превали неусетно. Кулминацията наближаваше! Накладоха огъня на ливадата пред гората привечер, около залез слънце. Като се смрачи, огънят беше обграден от хоро – моми и момци, хванати ръка в ръка ситняха завързани стъпки, сякаш не докосваха земята с нозе… Хилав и висок младеж, на име Оги, нареди пламтящите дънери по специален начин и се зае да разръчква огъня. Наглеждаше го един едър авторитетен чичко със сериозен вид и засукан мустак. Отвреме-навреме смъмряше неблагоразумните, които се доближаваха твърде близо до пламъците – така притегателни, така магнетични… Оги Повече от два часа минаха от запалването на огъня до момента, в който здравите дънери се бяха превърнали на жарава, и Оги започна да подготвя сцената за големия финал… Край горещата купчина живи въглени се наредиха трима гайдари, а досами нея застана тържествено пременена с бяло жена със спуснати коси и икона в ръце. От светещите въглени Оги разстла огнен кръст, от който се заиздига пàра като от преизподнята, а после момчето оформи голям кръг. Жаравата беше готова. С изненада видяхме, че до жената в бяло се наредиха мустакатият достолепен чичко и… Оги! Да, те тримата бяха нестинарите. Огнен кръст Отпърво жената, а подир нея и мъжете, започнаха ритулен танц около живите въглени, като все повече ги наближаваха и в един момент сякаш плавно, но и внезапно, пресякоха границата на кръга. Преминаха го танцувайки, един път, два пъти, три пъти, загребаха с ръце от жаравата и я подхвърлиха нагоре – обаятелно, омагьосващо, завладяващо… Поклониха се и се обърнаха към аплодиращата публика. Чичкото извиси глас и рече:
– А сега, който желае, може да мине по жаравата!
Наистина? Къде е уловката? Ами няма уловка! Само трябвало да стъпваш на пети и да минеш по-бързичко, но кой ти спазва инструкциите за петите? Едно бързо претърчаване върши работа! Всъщност, защо само едно, като може и две? Кога друг път ще ти се удаде възможност да търчиш по жарава? Не пàри ли? Ами пàри! Но си струва! Желаещите не са много, но пожелалите напускаме с усмивка и удовлеторение и се оттегламе да гледаме хорото, извило се покрай огромния огън в другия край на ливадата. Хората се подготвяха за завръщането в бъдещето на следващия ден…. Хоро А следващият ден,… ех, ами той е само до обед… Жаравата на Жеравна като че беше подхранила още повече жарта ни към пълноценността на изживяването. Използваме каквото е останало от него за финални снимки и хапване с автентични вкусотии, за разходка из селото и хълмчетата наоколо. Не ни се иска да сваляме носиите, камо ли да ги връщаме обратно, но половината хора по улиците вече са цивилни. Атмосферата се разпръсква като спомен за захарен памук, направен от облаци, приготвен някъде на втората звезда вдясно и така направо до сутринта, и изяден някъде на границата между съня и будното състояние… Но някъде там… остава да свети едно живо въгленче от тази жарава на Жеравна, която ще пламне отново следващата година…   С пламък в очите: МЕГ, По жаравата: ЧУДО!   Подобни публикации:  [related_posts]Insert your text here[/related_posts]   Save
(Commenting: OFF)

Легендата за любовната лековита вода на Побитите камъни, край гр. Варна гласи, че преди много векове, когато морето е достигало до тези земи, то се охранявало от титани, подчинени на бога на морето. Близо до това място имало малко селце, в което живеел млад мъж. Един ден Бог му разкрил своето име, с което го обрекъл завинаги да пази тази велика тайна. Затова той му дарил безсмъртие, но го предупредил, че ако се изкуши и разкрие името му, той отново ще стане простосмъртен. Една ранна сутрин, докато мъжът се разхождал по морския бряг, съзрял невероятно красива местна девойка. Те се влюбили от пръв поглед. Но когато мъжът се върнал в селото и разпитал местните първенци за нея, те му казали, че тази девойка била отредена да стане жена на предводителя на морските титани. Заради любовта той се престрашил и отишъл при титаните. След като поговорили, той им обещал, че ако му преотстъпят момичето, е готов да изпълни едно тяхно желание. След кратък размисъл те се обърнали към него и му заявили, че девойката ще бъде негова съпруга, само ако се съгласи да им разкрие името на Бога. Той поискал един ден за размисъл и се уговорил с пазителите на морето да се срещнат на другия ден преди слънцето да е изгряло. На следващата сутрин, преди изгрева, те се срещнали на морския бряг. Младият мъж избрал да жертва безсмъртието си в името на любовта и им заявил, че е готов да им разкрие името на бога. След което мъжът започнал да подрежда титаните по морския бряг. Когато титаните били подредени той им казал: “Аз току що изписах името на Бога с вашите тела”. Бог от високо наблюдавал всичко и останал поразен от тази невероятна постъпка в името на любовта. Тогава той решил да накаже титаните, затова, че посегнали на най-скъпото на младия човек – неговото безсмъртие. Когато първите слънчеви лъчи озарили морския бряг, морските пазители мигом се превърнали в каменни колони, застанали по начина, по който човекът ги бил подредил. Скоро след това мъжът тръгнал по брега да намери отново своята любима. В мига, в който се срещнали и се прегърнали, из под краката им бликнал извор с чудодейна лековита вода. Източник: Чудесата на България Снимка: bulgariatravel.org С обич, ЧУДО [related_posts]Insert your text here[/related_posts]
(Commenting: OFF)

Църквата „Света София” в центъра на нашата столица се счита за най-стария действащ православен храм в света. Според една от легендите, император Константин Велики го изградил още през IV век в чест на дъщеря си принцеса София, която била тежко болна и се лекувала в санаториумите в Сердика. Някои сведения сочат, че девойката не успяла да се пребори с болестта и починала едва на 19 години, други пък твърдят, че се излекувала и продължила живота си в града, където била и погребана. И в двата варианта все пак църквата била изградена – в първия като паметник, а във втория – в знак на благодарност. За да отличи изключителната й стойност и високия статус на девойката, императорът наредил постройката да бъде иззидана от тухли, които били изключително скъп и качествен строителен материал, достъпен само за знатните особи и общественозначимите сгради. „Защо пък толкова скъп?”, може да се зачуди човек. Та все пак глината не е чак толкова голяма рядкост, нито пък е особено сложно да се направи тухла. Тук обаче има и един друг момент. Докато съвременните тухли имат трайност 50-100 години, римските тухли имат издръжливост от 5 до 15….. ХИЛЯДИ години. Фрапиращата разлика иде от технологията на приготвяне. В предната част на римската армия се движели авангардните части, които се занимавали със строежа и укреплението по пътя. Те следели постоянно за находища на по-качествена глина, която да използват за целите си. Тя била обикновено в близост до реки. В момента, в който я откриели, отклонявали част от реката към специално заграждение, направено за целта, и оставали глината да се бърка и промива в продължение на цяла година. Идеята била да се прочистят всички водоразтворими елементи и да остане единствено качествен материал. След като изминело нужното време, филтрираната глина се насипвала в калъпи с основа около 45 х 50 сантиметра и дебелина 7-8 сантиметра. Те се изпичали в пещ, където температурата достигала над 1 000 градуса, и после се оставяли под открито небе. Там седели в продължение на ОЩЕ ЕДНА година, изложени на природните стихии. Неспособна да издържи на суровата проверка, всяка по-слаба тухла се строшавала. Но нейният път не свършвал дотук. Наместо да се изхвърлят, счупените тухли (които били средно около 30%) се натрошавали на ситно и се примесвали с хоросана за зидане като изключително ценен строителен материал, който допълнително увеличавал водонепромокаемостта на готовата постройка. Но не само това е причината да се запази църквата Света София. В интерес на истината, през вековете нейната сграда е била повреждана и събаряна многократно, след което е била възстановявана, доукрепвана и реставрирана, за да придобие съвременния си вид на трикорабна базилика. От оригиналните тухли едва ли е останало нещо. Под основите на храма, досущ като коренова система на някое вековно дърво, са се вкопчили три нива катакомби, изградени от именно такива забележителни римски тухли. Те са служели за гробници, за което свидетелстват и многобройните скелети, открити при археологическите разкопки. Те са имали поставени на очите и устата си по една медна монета, за да могат да платят тарифата на лодкаря Харон, който да ги прекара през реката Ахерон до Царството на мъртвите… Със своите арки и извивки, коридорите, приютявали тленните останки на цели родове, се превръщат в изключително устойчива конструкция, донякъде наподобяваща структурата на пчелна пита. Гъвкавостта на този тип строеж подсигурявала и запазването на „корените” в случай на земетресение, поради което катакомбите са изключително добре запазени и до днес. В продължение на целия месец юни, 2013 година, се провеждаха безплатни туристически беседи за посетители във владенията на двамата братя близнаци Танатос (Смъртта) и Хипнос (Съня), изобразявани в легнало положение със затворени очи. Материалът на тази статия е преразказ само на бегла част от всички невероятни истории, с които професионалистите запознават любезно гостите. А като прибавим и атмосферата на изумителната коренова система, над която се издига църквата Света София, се получава едно истинско ЧуДо…   Като тухла в стената: МЕГ, В корените на: ЧУДО   Подобни публикации:  [related_posts]Insert your text here[/related_posts]  
(Commenting: OFF)