Дъждовен ден

„След дъжда … „

Калина стоеше загледана напред през един от отворените широко прозорци на остъклената тераса. Взираше се там напред, където ясно можеше да се различи бледно-синкавата млечната пелена от изсипващ се летен дъжд. Виждаше как планината се скрива от погледът й. Дъждът бързо настъпваше носен от вятъра, така както умът и бързо и безпокойно сменяше картини от изминалата седмица на тревожни случки, притеснения и всякакви щуротии от забързаното й ежедневие. Какво не е свършила, какво е можело да стане, ах-ох, всякакви тюхкания свързани с миналото и неясното бъдеше. Облаците гръмко се поздравяваха при срещите си в небето, здрависваха се с някоя друга светкавица и след по-малко от пет минути просто рукна. Като с цип сякаш се отвори небето. Заля всичко. Дървета спокойно стояха и се наслаждаваха на тази хладна баня, полюшвани леко от вятъра. А по улицата минувачите бързаха да отворят чадъри, тези които нямаха се разтичаха, за да се скрият от страх да не простинат, щото ще се намокрят. Калина гледаше все така с широко отворени очи, без да мига, но дъжда все повече я вълнуваше. Не можеше да откъсне поглед от него – така силно и шумно валеше. Виждаше се само там, където пейзажът пред нея бе сътворил тъмни петна от дървета и прозорците на отсрещните сгради. Без да разбере как ума й някак си се успокои. Това я изпълни, сякаш усещаше дъжда в себе си. Затвори очи – чуваше го, усещаше го в ритъма на сърцето си. Беше част от него.
Без да осъзнава дори, сякаш нещо я бодна и тя скокна от дървения стол – с една крачка беше до прозореца. Подаде ръцете си навън колкото можа. Обърна длани и разпери пръстите си. Капките закацаха като малки нежни целувки по ръцете й, тя затвори очи и потъна в усещането. Усети как нещо се надига в нея, пропълзя по гърлото нагоре, някакво топче подобно на ръбата буца се катереше ловко. Неусетно се озова в очите й. Разля се по румените й бузи. Цялото напрежение от изминалата седмица просто бликна и тя почувства завладяващо облекчение. Слушаше как вали. Дъждът се усили, плющеше и не искаше да спре. Стори й се, че това продължава цяла вечност. За Калина времето спря, чуваше само дъжда и как сякаш се размива и разтваря в него като капка цветна боичка в голяма стъкленица с вода. В един момент, когато се почувства готова, тя отново отвори очи и видя небето – прояснено, просветлено. Облаците, измили със сълзите си дърветата, керемидите по покривите, улиците, колите и прозорците по хорските къщи, бавно се придвижваха на запад. Малки, но закачливи бели облачета заприиждаха там, от където до преди десетина минути се бе появил и пороя. Очите, душата, цялото й същество бяха спокойни, тя бе в мир и хармония с цялата тази красота отвън и отвътре. Почувства се пречистена и съвсем променена, също както пейзажът. Вече нищо не бе същото – всичко се бе променило. И връщане назад нямаше.

Ръцете й се бяха отпуснали върху долната част на прозореца с длани все така нагоре. Погледна ги колко са мокри, леко се усмихна и просто прегърна себе си с тях. Направи крачка назад – босите й крака също бяха мокри. Стана й много смешно, защото се сети за приказката ”Алиса в страната на чудесата” – как Алиса беше изплакала три кофи сълзи докато беше три метра висока, а после се смали и когато я заля солената вода тя реши, че това е морето. Чудеше се дали тази вода беше от дъждовните облаци или от дъждовните й очи… Нямаше никакво, ама никакво значение. Само, знаеше, че сега миглите й бяха много красиви, а погледът така блестящ – нов поглед, ясен и свеж.

Огледа се и видя, че и нейните прозорци бяха измити. Дъжда беше измил кристално и тях. Доволство изпълни усмивката й, която чаровно се завъртя нагоре и направи онези малки симпатични бръчици около очите й. Такова внимание им отделяше всеки път на ум щом се усмихнеше, че беше забравила напоследък да се смее. Сега не й пукаше. Плесна доволно с ръце и си каза съвсем на глас:

– Я, колко готино-о-о-о-о! Едно нещо по-малко за вършене в списъка тази Събота! Прозорците ми ги изми дъжда и съм доволна, даже предоволна! Благодаря, благодаря, благодаря! Бяха ми казвали, че дъжда правел чудеса, ама две в едно не бях очаквала!

Две в едно, защото дъжда промени нея, промени и света й. Калина седна обратно на дървения стол, отпи от вече студеното кафе с мляко, което иначе би хвърлила с яд, отвори червения си тефтер и записа внимателно:„Ако някой ми беше казал, че дъжда може да направи такива неща с мен, щях да му се изсмея директно, а може би и да го понаплюя, а той да си мисли, че дъжд го капе. Все ми бяха разправяли за такива моменти, когато човек намира себе си и започва да осъзнава настоящето, подаръкът на деня – тук и сега, но аз хич не щях и да чуя. Пфу, някакви тъпи и безмислени врели – некипели! Явно за всичко си има време и моето дойде. До преди два часа бях заровила ръце в косата си и ми идеше така силно да я дърпам, че да я осткубна цялата. Сега смятам, че това са дивотии и пълни глупости, но съм доволна, че усетих това, за да мога да оценя другото – това, което съм сега. Щом аз, тази, която виждаше все чашата наполовина празна, видях, че прозорците ми са измити от дъжда, значи има надежда! Дори смятам да си съставя списък с всички плюсове от пороен дъжд! Мхм! Щом дъжда може да мие прозорци, може да мие коли, къщи, улици и хора. Домашни и не-домашни любимци. А ако пък дойде повече вода, ще станат едни реки и ще се наложи да сменят хората посоката – по вода и с гордост ще се чува: „Дръж курса, Капитане!”. Ще си вземат лодки и заедно ще си пътешестват. Леко и удобно ще се придвижват, защото има и много, които умеят да плуват, все пак. А, и да не забравя, че дъжда утолява жаждата на благодатната почва, засята със семенцата, които ще дадат плодородна реколта утре.”Калина тук завъртя една голяма точка, но й се стори скучно и я направи на удивителна. Добави и едно усмихнато личице, после сърчице и обърна страницата. В този момент отново навън заваля, но небето беше светло. Тя леко притвори очи, изправи гърба си, обърна дланите нагоре върху скута си с нежна усмивка, като на Буда и потъна в прегръдката от шума на свежото и новото. Дъждецът беше тих, но щедър на радостно усещане. Капките напяваха смирено и дантелено нежно така, както и душата, сърцето, ума, изобщо всяка клетка в тялото на Калина – мир, хармония, спокойствие и безгранична благодарност, доброта.

Автор: Ан

С обич,
ЧУДО Сега!