Малкото момиче и морето

Малкото момиченце стоеше на брега на морето…. Морето ли казах? Морето или океана?… Вече не помня. Това беше толкова, толкова отдавана…

Тя беше прекрасна. Ръцете й бяха мънички и нежни. Нозете й правеха галантни и грациозни стъпки в пясъка. Очите й бяха необятната шир. Слънцето ги използваше, за да се оглежда сутрин в тях. Душата й блестеше, като бисер.

Тя си играеше с пясъка… и замечтано гледаше морето. Вълните се разбиваха с грохот в скалите. Косите й, като воал, се носеха от вятъра. Това се случваше всеки ден.  Пяната си играеше с брега. Малката Принцеса се страхуваше да докосне морето. Страхуваше се, защото то бе толкова голямо и безкрайно. Страхуваше се, защото то правеше скалите на пух и прах. Правеше ги на пясък. Тя го знаеше.

Един ден… един ден Вятърко утихна. Океанът стана тих. Слънцето разстилаше лъчите си по неговата повърхност. Притихна и зачака. Малката Принцеса отново беше на брега и жадно гледаше огледалната шир. Тогава в тишината, тя чу глас, който й каза:

– Ела при мен!. Аз съм част от твоята душа. Аз съм Любовта на твоята същност. Ние сме едно. Аз дарявам, създавам и поддържам милиони животи…

Тя се озърна. Плажа беше пуст. Нямаше никой. Протегна ръка напред плахо. Направи крачка. В този миг обаче палавият Вятърко, реши да си поиграе с косите й. Той си е по принцип такъв. Завъртя ги във въздуха и  покри лицето й с тях. Морето и Слънцето спряха да виждат очите й. Стана отново тихо. Тя спря.

Едно малко, крехко и прекрасно момиченце стоеше на брега на Океана….

 

Шепот от океана – @ти,

ЧУДО