ОБЕЩАНИЕТО

По една или друга причина 2015 г. се превърна в година на Предизвикателствата. Първо беше Оризеното предизвикателство, след това беше Insanity, последвано от Be ELITE, а сега… дойде Обещанието. То се появи напълно спонтанно. Всичко започна с една тетрадка. Да, точно така. Тетрадка. Но не обикновена тетрадка – а с вълшебна лампа върху нея! Изключително изящно ограничено издание на The Disney Store – журнал с концептуална рисунка на принцеса Джазмин от филма „Аладин”, копринена облицовка на корицата, позлата на страниците и разделител, завършващ с истинско пауново перо. Да, на вас може и да ви звучи кичозно, но не забравяйте, че говорите с професионално деформиран и емоционално обвързан индивид, ОСОБЕНО що се отнася до Дисни, анимация, концептуално изкуство, Аладин и РАЗБИРА СЕ принцеса Джазмин!.. Влюбих се в тази тетрадка от пръв поглед. Но не разполагах точно в момента с финикийски (и по-важното – британски) знаци, затова си рекох, че при първа възможност ще се върна да си я взема. Възможността се появи 10 дни по-късно (21 септември 2015, понеделник) и с целеустременост, досущ като МЕГаре в космоса, вписах точката в дневника си, „гмурнах” се в метрото и се запътих към заветната дестинация. Най-сетне дойде станция Стратфорд. Настроението ми беше превъзходно, както и предвкусването на осъществяващата се цел. И в този момент, сякаш да подсили още по-силно радостта ми, до слуха ми долетя прекрасна мелодия. Беше цигулка, на една от тези улични музикантки, които ще срещнете в метрото. Имам специално отношение и респект към уличните музиканти. Винаги се стремя да им пусна по нещо, ако имам монети в себе си. Сега обаче нямах. А тази цигуларка привлече вниманието ми. Руса, слаба, вързана на конска опашка, ненатрапливо застанала на регламентираното за целта място. Виждах я за пръв път тук. И свиреше мелодия, която създаваше наистина приказно настроение. Рекох си:
„Нищо, ще изтегля пари и на връщане ще й пусна нещо, ако е все още тук. Няма да се бавя много.”
Добре, но слад като изпълних мисията и се сдобих със заветния журнал, обиколих надлъж и нашир без да видя банкомат. Реших да не губя повече време и да погледна отвън… и БАМ! Ето ти два банкомата! Но, не щеш ли, и двата бяха заредени само с едри банкноти. А не обичам да нося много в себе си. Времето напредваше, затова си и рекох:
„Нека първо проверя дали е там!.. Ако все още е там, ще направя ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, за да й пусна пари!..”
Стигнах до фоайето, където беше цигуларката, но музика не се чуваше. Тогава я видях. Тъкмо беше започнала да прибира принадлежностите си. А на платформата – влакът седи и чака! И потегля след 3 минути! Сещате се накъде бия, нали? Да, веднага започнах с оправданията (четете това с лигав и капризен глас):
„Ама то сегааааа… не съм изтеглила парииии…. ама докато ги намеряяяяяя… тя сигурно ще си е тръгналаааа… а и без това няма да е кой знае колко да й помогна с някакви дребни… пък и да си изпускам влакааааа…. ”
(пък те влаковете са на по 3-5 минути, не е да кажеш да са на половин час, или пък да бързам за някъде). ТИПИЧНО!!! Говорех си всичко това в рамките на десетината секунди, в които бях приела първосигналното егоистично изклинчване на път за платформата, очевидно с намерение да си се метна и да забравя скоропостижно случката, налсаждавайки се на новата си придобивка с рисунката на принцесата. НО! В този момент скастрих сама себе си с думите:
“Чакай малко!!!!!!! Казах, че ще направя ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, за да й пусна пари, ако още е тук!!! Тук ли е??? Тук е!!! ТОВА ли наричаш „всичко възможно”??? Хайде да видя колко е възможно!”
Бих си два шамара наум, „сритах се в дупето” за въдворяване на дисциплина и начален тласък, и дадох кръгом към изхода. Та аз си бях дала това обещание по свое собствено желание, не по задължение!!! Дори ми стана смешно колко дребни и глупави доводи си давам, за да избягам от отговорността, която сама бях поела пред себе си. И как днес може да е нещо дребно, но утре може да е много по-сериозно. И пак да си намеря оправдание – което пък е най-лесната работа. Защото оправданието е като задник, всеки си го има. Разбира се, банкоматите бяха подредени като по поръчка, със сравнително малко хора, имаха по-дребни банкноти, които бързо успях да разваля в близкото кафе, където също нямаше навалица. Но се бях бавила все пак поне 3 минути. Дали момичето с цигулката си беше тръгнало?…. Влязох отново в станцията и ЕТО! Тя тъкмо беше натоварила нещата си на количка и се готвеше да потегли! С бърза крачка стигнах до нея и я спрях с думите:
„Моля Ви, не си отивайте! Специално ходих да тегля пари в брой, за да мога да ви дам нещо – не е много, но Ви забелязах още на идване и музиката Ви ме накара да се усмихна – благодаря Ви!”
Оказа се, че не беше момиче, а жена. Беше видимо изненадана, леко озадачена, но все пак очевидно зарадвана от вниманието. Сега имах възможност да я разгледам по-добре. Беше със светли очи и леки белези по лицето; правилни черти и леко длъгнеста физиономия; по-възрастна, отколкото я бях помислила в началото. Изглеждаше изморена. Попитах я дали идва често да свири тук, защото я виждам за пръв път. Не, не било често – мястото било заето други пъти, като проверявала. Свирела, докато децата били на градина и сега трябвало да ходи да ги вземе (количката, която използваше за цигулката и високоговорителя, беше детска). Да, сигурно съм щяла да я видя и друг път на същото място. Поблагодари още веднъж и си тръгна с усмивка. Аз също поех – в обратна посока, към платформите, където чакаше друг влак. Но удовлетворението, което изпитвах от този дребен жест, надминаваше многократно това от заветната тетрадка – пък била тя и с вълшебна лампа! И тогава взех решение. Да превърна случката в предизвикателство. Предизвикателство за волята и дисциплината. Всяка седмица в продължение на 1 година да си давам по едно спонтанно обещание – без значение какво, може съвсем дребничко да е, но да бъде с добра кауза. Да го давам сама пред себе си, така че да няма кой да ме съди или да ми дава акъл. Но да правя ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, за да го изпълня. Голяма работа, какво толкова! А и 52 седмици не са кой знае колко. Нито ще спасявам света, нито нещо ми зависи от това. Но въпросът не е в това колко голяма работа е. Доколко ще промени нещата или доколко е значимо. Въпросът е ПРИНЦИПЕН. Така се роди „Обещанието”. Обещание: МЕГ Предизвикателство: ЧУДО   PS: Всеки желаещ е добре дошъл да се присъедини. Нека заедно видим какво може да стори едно Обещание! Подобни публикации: [related_posts]Insert your text here[/related_posts]