Приказка за Човека

Мили мои обични приятели, разказът, който представям на вниманието ви е художествена измислица вдъхновена от един спомен, от нещо, което бях чула преди много, много време. Ставаше дума за това, че очите на човека са създадени от парченца от Луната и Слънцето. Затова и той непрестанно гледа нагоре към тези две светила. Разказът не е реален и не отразява мои или нечии други верови убеждения. Единственото мое верово усещане, което долното писание съдържа е за Силата, Бащата. За мен Той има едно име и то е Бог. Не сте длъжни да се съобразявате с мен. Нека този разказ е просто една измислица, една – надявам се, приятна история за четене. Приятно четене, обични мои!
           – Еми   Преди много време, вселената бе още млада, звездите и планетите бяха деца, а животът единствено и само светлина и хармония. Тя бе пълна със звезди и галактики. Всяка галактика си имаше няколко танцувални зали, където планетите и тяхната царица-звезда създаваха своята музика и танци в прослава на Онзи, който им бе дал живот. Те танцуваха, въртяха се, правеха пируети и сложни фигури една с друга, после всички заедно и накрая около своята звезда. Пееха и от всяка тяхна песен се раждаше нещо ново. Всяка планета бе с характер, различен от този на останалите и умееше да изразява себе си чрез цветове, музика и танц. Затова и имаше толкова много разноцветни танцьори. Тяхната музика носеше различни усещания на онези, които я чуеха. Имаше песни от които сърцето се обливаше в топлина и мекота и единственото, което искаше, беше да прави добро и да показва обичта си към другите. Имаше и мелодии, от които по цялото тяло се разстилаше огън и сила и човек усещаше, че може да направи всичко, да постигне всичко, да преодолее всичко. А имаше и песни, от които умът придобиваше искряща яснота и беше способен да вижда и знае всичко, да следва Истината! Имаше песни, от които сякаш поникваха крила на чулия ги, и той се понасяше в простора в изследване на вселената. Имаше и… Но на перото не му е възможно да опише всички усещания от музиката! Затова спирам до тук, мили мой читателю! И така… не само планетите даваха нещо от себе си. Звездите от своя страна им даряваха живот и сила, те бяха техните водачи. Една танцувална зала се открояваше всред останалите във Вселената. Тя имаше едно слънце и десет планети, които танцуваха особено грациозно в пространството. Някои бяха по-дребни, други – по-едри, но всички танцуваха и пееха великолепно. Слънцето от своя страна им даваше цялата си обич и топлина и им помагаше да се грижат за живота в себе си. Това бе един непрекъснат, съвършен ритъм. Така бе наредено от Бащата. Неговата Сила беше и тяхна сила. Но един ден се случи нещо, което промени тази танцувална зала и цялата вселена завинаги. Тъкмо, когато Слънцето с особена радост гледаше танца на своите планети, изведнъж усети някакво пробождане, вълнение в сърцето. Сепна се изумено и веднага се обърна към Създателя: – Отче, какво ми е? Защо се чувствам така? Той се усмихна благо и отговори: – Сине, дадох ти знак. Време е! – За какво, Татко? – попита Слънцето. – Време е, ако се съгласиш и ако и твоите планети са съгласни, да създадем нещо невиждано досега. Аз ще ви помагам. Слънцето Го погледна озадачено и попита: – Какво ще създаваме? – Едно живо същество. – отвърна Създателят. – То какво ще представлява? – Част от Мен и от вас. – А къде ще живее? –  Където вие решите. – Но защо е необходимо да го създаваме? – попита слънцето. – Защото то ще изпълни съдбата си, и вие своята. Защото то ви е необходимо. Но само ако това е желанието ви. Имате свободна воля от Мен, знаеш го. –  Добре, Татко. Може ли да се съвещаваме и после да Ти кажем? – Може, разбира се! – усмихна се Бог. И така, слънцето се обърна към всичките си планети и ги помоли да спрат за малко, защото трябва да решат нещо. Настана тишина. Събраха се около него и зачакаха. Слънцето им предаде своето усещане и разговора с Бог и накрая ги попита какво мислят. Оказа се, че всички бяха съгласни, защото обичаха своя Баща и вярваха, че всичко което създаде Той, е добро. Да, не знаеха какво ще бъде нататък, нито какво ще прави създаденото същество, но бяха убедени, че то ще бъде добро и разумно, като тях, и ще се включи със свой принос в света на хармонията, музиката и любовта във Вселената. Като по команда Вселената замря и всички станаха съсредоточени и мълчаливи! Не е възможно да се опише с думи!!! О, славен час! Осъществи се най-голямото тайнство, което Вселената бе виждала. Сам Създателят се яви всред тях и носеше в ръцете Си една красива цветна пъпка. Изведнъж тя се разтвори и всички видяха най-приказното и нежно творение. То цялото искреше и бе съвършенство от светлина, музика, сила, любов, хармония. То бе Божествено творение, част от Бог! Създателят се усмихна и им каза: –  Деца мои, това е Душа. Създадох я, за да бъде Човек. Вашата задача е да й дадете тяло. Заедно ще й помагаме да се развива и да живее, като вие ще определите къде ще живее тя. А на Неговите деца толкова много им хареса Душата, толкова много се ентусиазираха, че започнаха да се надвикват и да спорят. Всяко искаше да я вземе при себе си. Всяко искаше да се грижи за нея. Слънцето като най-разумно успя да въдвори мир над хаоса и каза: –  Успокойте се! Нека първо й дадем тяло и после тя ще живее последователно при всяка от нас. Нали така, Татко? – Да, сине. – усмихна се Бог – Така ще бъде най-добре. И така, пред Бог започнаха да пристъпват с трепет и вълнение, с много обич и грижа, една по една, планетите. Всяка от тях слагаше по нещо от себе си в разтворените ръце на Създателя, където беше Душата. Малко по-малко творението се променяше и се оформяше. Слънцето беше последно, то така искаше. Всяка планета спомагаше за оформянето на тялото й, а също и за нейния характер. Когато дойде ред на последната, една малка синя планета, да принесе своя дар, тя не можа да пристъпи от вълнение! Спря се и се взря в своя Баща. Само стоеше и Го гледаше. О, колко много искаше да отиде там и да даде нещо от себе си, но не можеше. Защото усещаше тежест в себе си. Виждаше и усещаше. Очите й се изпълниха със сълзи. Бог разбра много добре как се чувстваше малката планета, отиде до нея и я прегърна. – Не плачи, мое прекрасно дете. – тихо и нежно с обич каза Той – Зная какво ти е. Зная какво се разкри пред теб. Човекът ще ти донесе много радост, но и много болка. Ако искаш можеш да не му даваш нищо и той няма да живее при теб. Изборът е твой. Малката синя планета избърса сълзите си и Го погледна в очите и каза натъжено: – В момента не зная какво да правя. Но може би… това е съдбата ми, Татко, нали? Знам, че е така. Може би трябва да дам нещо. Аз вече обичам Душата, която Ти създаде. Обичам я с цялото си сърце! Искам да се грижа за нея и да я уча, така както ти учиш мен и сестрите ми, и брат ми…- развълнува се тя. Бог й се усмихна и тя му се усмихна в отговор. Те се разбраха. Тъгата, страхът  изчезнаха и малката синя планета протегна ръце напред за да даде своя дар. Дойде ред и на слънцето. Тъкмо, когато се канеше да пристъпи към Създателя, един глас умолително се обади: – Моля ви, почакайте! И аз много искам да дам нещо от себе си. Зная, че не съм като останалите планети, но и аз мога да допринеса полза за създанието. Това беше една мъничка, много мъничка бяла планета, наречена Луна. Тя бе спътник и помощник на малката синя планета. Но като че ли не бе останало много по тялото на Душата, което тя да създаде. Получи се така, че ако слънцето даде своя дар, тя нямаше да има своя шанс да дари, и обратното. Всички се взряха в Бог с очакване да разреши ситуацията. След кратко размишление Той каза: – Вие всички дадохте толкова много от себе си. Благодаря ви! Гордея се с вас деца! Тялото на Нашата Душа е почти готово. Остана само да се създадат очите й. Но те трябва да бъдат специални и да са само две. Нека слънцето създаде едното око, а ти дете мое – обърна се Той към луната – ще създадеш другото. Съгласни ли сте? И Слънцето, и Луната се усмихнаха щастливо и отговориха в един глас: –  Съгласни сме, Татко! Когато пристъпиха напред, тяхното вълнение и желание бяха толкова големи, че дариха от най-свещените кътчета на съществото си. В резултат на това, когато новосъздаденият Човек отвори очите си и погледна света наоколо, светът видя в тях Бог в цялата Му Сила, Любов и Благородство. И се зарадва и възхити! Човекът вече беше свързан със Създателя и нашите планети и слънце. От сега нататък неговия живот щеше да бъде в пътя на тяхната подкрепа и влияние. И щеше да живее последователно при всички тях. И всички те щяха да го учат и подкрепят по пътя му. Ето как бе създаден Човекът!   С поглед към Слънцето и Луната: Еми, ЧУДО