15 август 2016 г.

В последните минути от деня на Богородица дойде молитва. Стоя си на балкона, съзерцавам луната, слушам песента на щурците… в далечината крачи силует. А мислите ми препускат. Да пиша ли… да не пиша ли. И грабнах компютъра. Казвам си – ще пиша, пък – каквото стане. Получи се това. Дано и на вас донесе онова облекчение и лекота, което донесе на мен. 

-Ан

Continue Reading…
(Commenting: OFF)

Две пълни чаши смелост, пресята няколко пъти, за да й опадат съмненията. Няколко лъжици идеи на вкус. Понякога са нужни много идеи, а понякога върши работа и една единствена, обмислена от всички страни. Действайте според случая. По щипка сговорчивост, добрина, смях, радост, благодарност, нежност, вдъхновение, обич. Всъщност, тези съставки не могат да се предозират. Две-три листенца вяра. Съвсем младички листенца, порасли на слънчеви поляни. Внимавайте с вярата, не трябва да е увяхнала! Омесете с много търпение и любов. Докато чакате тестото да си обиколи нивата и да втаса, направете си вино с канела, карамфил, портокалови корички, звездички анасон и шушулка ванилия и прегърнете близките си. После разточете тестото на тънка кора, изрежете с формички и печете на умерен огън. Всяко ново начало трябва де се пече внимателно, да се наглежда, да му се бае и да му се радва човек. Рецептата е проверена и сполучлива. Цялата ви година ще заухае прелестно!   Рецепта: от стената на Дани Лалова Ново начало: ЧУДО Подобни публикации: [related_posts]Insert your text here[/related_posts]
(Commenting: OFF)

– Добро утро! – каза жената, докато минаваше покрай мъжа, който седеше на земята. Той бавно погледна нагоре. Това беше богато облечена жена – с вкус, а палтото й беше ново… Изглеждаше така, като никога да не беше изпитвала глад. Първата му мисъл беше, че тя иска да му се подиграе, като много други, които го бяха правили преди. – Остави ме! –  тихо промълви той… За негова почуда, жената продължи да стои. Тя се усмихваше. Нейните бели зъби блестяха в правилна редица. Гладен ли си? Не  отговори саркастично той Току що се върнах от обяд с президента. Сега се махай! Усмивката на жената обаче стана още по-широка. Изведнъж мъжът почувства нежна ръка под мишницата си. Какво правиш, лейди? ядосано каза мъжът. Казах ти да ме оставиш. В този момент минавал полицай наблизо. Има ли проблем госпожо?  попита той. Няма проблем, полицай – отговори жената. Просто се опитвам да повдигна този мъж да се изправи. Ще ми помогнете ли? Полицаят се почеса по главата: Това е старият Джак. Мота се наоколо от няколко години. Какво ще правите с него? Виждате ли онова кафене ей там?  попита тя. Ще му поръчам нещо да хапне и да се стопли за малко. Да не сте полудели, мадам? противеше се бездомникът. Не искам да отивам там! После той усети силни ръце да го сграбчват и да го изправят. – Пуснете ме, полицай! Нищо не съм направил! Това е добра сделка за теб, Джак каза полицаят. Не я проваляй!… Накрая, малко трудно, жената и полицаят отведоха Джак до кафенето и го накараха да седне на една маса в най-отдалечения ъгъл. Закуската вече преваляше, така че голямата тълпа от посетители вече беше си отишла, а времето за обяд още не беше дошло. Управителят на заведението ги приближи и попита Какво става тук, полицай? – Защо е всичко това, проблеми ли има този човек? – Тази дама го доведе тук, за да бъде нахранен. – Не и тук! отвърна управителят ядосано Да идват тук хора като него не е добре за бизнеса. Старият Джак се усмихна с беззъбата си усмивка: Видя ли, госпожо. Казах ти. Сега ще ме оставиш ли да си отида. Не исках да идвам на това място. Жената се обърна към управителя с усмивка: Сър, познавате ли “Еди и съдружници”, банковата компания, надолу по улицата? Разбира се! Те провеждат седмичните си срещи в една от ВИП залите И не правите ли добра печалба, като ги обслужвате на тези седмични срещи? Това какво Ви влиза в работата? – Аз, господине, съм Пенелопе Еди, президент и основател на компанията. О!… Жената се усмихна отново: Реших, че това може да промени нещата.- тя погледна към полицая Ще се присъедините ли към нас за чаша кафе и закуска? Не, благодаря, на служба съм… – Тогава може би кафе за из път? – Благодаря, много мило! Управителят се завъртя бързо на пети: – Ще Ви донеса веднага кафе, полицай! Служителят на реда го видя как се отдалечава. Вие със сигурност го поставихте на мястото му! – промълви той. Не съм настоявала. Вярвате ли, или не, имам причина да постъпвам така. Дамата седна срещу бездомника и попита: Помниш ли ме, Джак? Старият Джак я погледна в очите и се замисли: Мисля, че да… Имам предвид, изглеждаш ми позната… – Може би съм малко поостаряла от времето, когато влязох за пръв път тук, докато ти самият работеше тук, а аз бях прегладняла и измръзнала. Току що бях завършила колежа. Бях дошла в града, за да си търся работа, но не можех да намеря нищо. Бях много зле и останала само с няколко цента в джоба си. Бях изхвърлена и от квартирата си, защото нямах възможност да си плащам. Беше февруари и бях премръзнала. Видях това място и влязох с надеждата, че ще открия нещо да хапна. Джак си спомни и се усмихна: –  Сега си спомням. Стоях зад бара. Ти влезе и ме попита дали може да свършиш някаква работа, за да ти дам да се нахраниш, а аз казах, че това е против политиката на компанията. – Знам. Тогава ти ми направи най-големият и вкусен ростбиф, който бях виждала някога! Даде ми и чаша кафе и ми каза да седна на крайната маса и да се нахраня. Страхувах се да не ти навлека някоя неприятност, като постъпваш така, но забелязах, че извади пари и ги постави в касата, така че се успокоих и знаех, че всичко ще бъде наред. – И така, започнала си свой бизнес? – попита Старият Джак. Да, получих работа още същия ден. Работих много здраво и накрая започнах свой собствен бизнес, с Божията помощ. – Тя отвори портфейла си и извади от него визитна картичка. – Когато свършиш тук, искам да посетиш г-н Лайънс … Той е шеф на персонала в моята фирма. Аз ще говоря сега с него, да те назначи на някаква подходяща работа. Може би ще ти даде пари авансово, да си купиш нови дрехи и да си наемеш жилище, докато си стъпиш на краката. Ако имаш нужда от нещо, вратата ми винаги ще бъде отворена за теб! – О, как бих могъл да ти се отблагодаря?! – Няма нужда да ми се отблагодаряваш. Благодаря аз на Бог, че ме срещна с теб! Когато излезе от заведението, тя размени няколко думи с полицая: – Благодаря Ви за съдействието, полицай! – О, напротив, Мис Еди – аз Ви благодаря! Днес станахме свидетели на чудо, което никога няма да забравя! И… благодаря за кафето! Господ често ни праща изпитания … но доброто, което сме сторили по-рано, може да се върне при нас и да ни изведе от моментите на трудност най-неочаквано! Затова – каквото и да става – прави добро! Закуска от: ИНТЕРНЕТ Сервирана в: ЧУДО   Подобни публикации: [related_posts]Insert your text here[/related_posts]
(Commenting: OFF)

Иван Шишиев е един от тези изключително колоритни персонажи, които няма как да не ти направят впечатление още от първия разговор. Мисълта му тече бързо и непоследователно, като най-често се спира на темите за култура, кино, литература, изкуство. Ерудицията му е също толкова впечатляваща, колкото и приключенският му романтичен и идеалистичен дух, както и ненатрапливата му скромност. Освен, че се занимава изключително активно с творческо писане и публицистика, Ванката е автор на стилния фоторепортаж “Етюд-и-те на София” Той има око с орлов…  или може би по-точно гълъбов поглед, с изключителна наблюдателност и внимание към детайла, и неслучайно гълъбите са едни от най-заклетите му “преследвачи”. Тук ви представяме един вербален Етюд в дрипи – разказ за тихото  щастие, благодарността, човечността и… гълъбите. Приятно четене! И… Благодаря! – Мег  PS: Снимката на публикацията е от Етюд-и-те на София и е НАИСТИНА на Съдебната палата :)
Двете бронзови статуи на лъвове пред Съдебната палата на София гледаха как хората преминават бързо пред краката им в този ясен, но студен зимен ден. Лицето на десния лъв виждаше сградата на Богословския факултет и отчасти площад „Св. Неделя“ с едноименната катедрала. А левият – ъгълът на улица „Алабин“ и булевард „Витоша“. С други думи те гледаха в две различни посоки. Без никога да си дадат сметка, че до себе си имат другар на страж. Това ми направи впечатление, когато приключих ангажимента си към 10:30 сутринта. Бях твърдо решен да заровя глава над някоя книга и да потърся спасение от скуката, известна под името “действителност”. Слънцето се отразяваше в прозорците на високата бяла сграда и осветяваше бордюра, показвайки ъгъла и границата между хората и бързо преминаващите коли. Трамвай номер 10 премина покрай мен и спря на близката спирка. От оцветения в оранжево железен звяр слезе маса народ и се разля в различни посоки. И тогава я видях – бедна стара баба, която просеше пари за себе си пред магазините, до един билборд на луксозни дрехи срещу Съдебната Палата. От вестниците и брошурите човек разбира, че е по-добре да остави монетите си в боклука или направо да ги хвърли в близката локва, но да не дава на такива хора. И все пак имаше нещо странно в тази жена. Какво? Не мога да кажа. Но очите ми не зърнаха човек, който плаче, за да се препитава, а любезна дама, неблагославяща – за разлика от циганките пред „Св. Неделя“. Защо пиша това? Заради гълъбите… Жената не плачеше, не гледаше с печал и не молеше никого. Тя се смееше. Около нея и върху нея множество бели и сиви гълъби кълвяха трохи. Червеникави и черни очи се взираха в нея и кълвяха хляба, който тя си бе споделила с тях, а човките им едва смогваха да изядат цялата тази храна. Понечих да си тръгна и нещо в мен разчупи леда на сърцето ми. Спрях като зашеметен, подвърнах се и извадих шепа стотинки. Не знам колко бяха, нито тук му е мястото да обсъждам такива неща. Просто не можех да постъпя по друг начин. Тази дрипава старица даваше собственото си препитание на други живи същества без да поиска нито благодарност, нито сметка или прекрасни думи, а само защото сърцето й го позволява. А усмивката й можеше да разчупи портфейла и на най-безскрупулният човек и да сътвори от него нов ангел. Двата гълъба, стоящи на дланите й, ме погледнаха за момент, после се свиха обратно в шепите й и закълваха наново от хляба. Извърнах поглед. Повече не можех да виждам това съвършено несъвършенство. Този етюд в дрипи, като една част от картината на Съдебната палата. А хората преминаваха покрай нас и никой не забеляза какво даваше тя на света. Една малка човечност. Тръгнах по булевард „Витоша“, а слънцето продължи да свети. Но денят стана мрачен. Споменът избледня и изчезна в мрака на забравата. Вече не си спомням как изглежда. Само нейната усмивка и двата гълъба в ръцете й. Единият – бял, другият – сив. А зад тях – те, лъвовете. Етюд: Иван Шишиев В: ЧУДО   Подобни публикации: [related_posts]Insert your text here[/related_posts]
(Commenting: OFF)