Архив за етитет: майка

Молитва до Богородица

15 август 2016 г.

В последните минути от деня на Богородица дойде молитва. Стоя си на балкона, съзерцавам луната, слушам песента на щурците… в далечината крачи силует. А мислите ми препускат. Да пиша ли… да не пиша ли. И грабнах компютъра. Казвам си – ще пиша, пък – каквото стане. Получи се това. Дано и на вас донесе онова облекчение и лекота, което донесе на мен. 

-Ан

Продължете да четете Молитва до Богородица

Притча за майката и щастливите дни

Една млада жена току що тръгвала по пътя на своето майчинство. Вглеждала се в личицето на новороденото си дете и мислела:

„Колко ли ще продължи това щастие?”

А Ангелът, който стоял до нея, й отговорил:

„Пътят на майчинството е дълъг и труден. Ти ще се състариш, преди да стигнеш до края му. Но знай, краят ще бъде по-добър от началото”.

Но младата майка била щастлива и не можела даже да предположи какво може да е по-добро от тези прекрасни години. Тя играела с децата си и по пътя събирала цветя с тях, къпела ги в чистите потоци, слънцето светело. Майката танцувала с рожбите си и викала от радост:

„Нищо не може да е по-прекрасно от това щастливо време!”

Когато настъпила нощ и започнала буря, тъмният път пред тях не се виждал, а дечицата треперели от страх и студ. Майката ги прегърнала, притиснала ги близо до сърцето си и ги покрила с наметалото си… Децата казали:

„Мамо, нас не ни е страх от нищо, защото ти си с нас и нищо лошо не може да ни се случи”.

Настъпило утрото, те видели пред себе си една висока-висока планина и започнали да се изкачват, и се уморили… Майката също била уморена, но през цялото време говорела на децата си:

„Потърпете, още малко и ще стигнем там”.

Когато децата се изправили и стигнали до върха, те казали:

„Мамо, ние никога нямаше да успеем да направим това без теб!”

Като си легнали вечерта, майката погледнала към звездите и си казала:

„Това е по-добър ден от вчерашния, защото моите деца познаха силата на духа пред лицето на трудностите. Вчера им дадох храброст, а днес – сила.”

На следващия ден се появили странни облаци, които затъмнили цялата земя. Това били облаците на войната, ненавистта и злото. Децата търсели майка си в мрака, викали името й… а когато успели да се намерят едни други, майката им казала:

„Вдигнете очите си към Светлината!”

Погледнали децата и видели високо над тези облаци вечната слава на Вселената, и това ги извело от мрака.

Тази нощ майката си казала:

„Това е най-добрият ден от всички, тъй като показах на децата си пътя към Бог”.

Минавали дни, седмици, месеци и години… Майката остаряла, прегърбила се… Но децата й били високи, силни и умни, те смело вървели през живота си. Когато пътят станел прекалено стръмен и труден, те я вдигали на ръце и я носели, защото тя била лека като перце… Накрая, когато се изкачили горе в планината и вече без нея виждали, че пътищата стават светли, а златните врати за широко отворени.

И казала майката:

„Аз стигнах края на моя път. Сега вече наистина знам, че краят е по-добър от началото, защото виждам, че моите деца могат да вървят напред сами, а техните деца – след тях”.

И децата казали:

„Мамо, ти винаги ще бъдеш заедно с нас, даже когато преминеш през тези врати”.

Те стояли и наблюдавали как тя продължила да върви напред сама и как портите бавно се затворили след нея. Тогава казали:

„Сега ние не я виждаме, но тя все още е с нас. Майка като нашата е повече от памет. Тя завинаги е живо присъствие.“

Вашата майка е винаги с вас – тя е в шепота на листата, когато вървите по улицата; тя е в мириса вашите изпрани ризи и чаршафи; тя е прохладната ръка на челото ви, когато ви е зле.
Мама живее във вашия звънък смях и е малко невидимо кристалче във вашите сълзи.
Тя е онова място, където вие слизате от Небесата – вашия първи дом; и пак тя е картата, по която вие извървявате стъпка по стъпка пътя на своя живот.

Мама е вашата първа любов и вашата първа тъга, и нищо на света не може да ви раздели. Нито времето, нито мястото. Нито даже Смъртта.

 

Намерено в: ИНТЕРНЕТ

Завинаги: ЧУДО

Подобни публикации: [related_posts]Insert your text here[/related_posts]

 

Kъде ще пазиш обидата?

– Не мога да простя, – каза тя – Не мога да забравя.
– Прости… – помоли я Ангелът – Прости, ще ти стане по-леко.
– За нищо на света – стисна устни тя. – Това не може да бъде простено. Никога!

– За отмъщение ли жадуваш? – обезпокоен я попита той.
– Не, няма да отмъщавам. Аз съм над това.
– Тогава искаш сурово наказание?
– Не знам какво наказание би било достатъчно.
– Рано или късно всички плащат за своите решения. Но всички плащат… – тихо каза Ангела.
– Да, знам.
– Тогава прости! Махни този товар от себе си. Сега си далече от хората, които са те наранили.
– Не. Не мога. И не искам. Няма прошка за тях.
– Добре, твоя работа, – въздъхна Ангелът. – И къде смяташ да пазиш обидата си?
– Тук и тук. – докосна тя сърцето и главата си.
– Моля те, внимавай много, – каза той – Отровата на обидата е много опасна. Може да се превърне в камък, който да те завлече към дъното. Може и да възпламени гняв, който изгаря всичко наоколо.
– Това е Камъкът на паметта и благородният Гняв – прекъсна го тя. – Но те са на моя страна.

И обидата се заселила точно там, където тя посочила – в главата и в сърцето й.
Тя била млада и здрава, изградила живота си, омъжила се, родила деца, създала приятелства. Понякога се обиждала и на тях, но прощавала за важните неща. Понякога се сърдела и се ядосвала, тогава пък те прощавали на нея. Имало от всичко по малко в живота й, но тя се опитвала да не си спомня за голямата обида в живота си.

Минали много години. И тя отново чула ненавистната дума „прости“.

– Мъжът ми ме предаде. С децата постоянно имаме търкания. И парите не ме обичат… Какво да правя? – попитала възрастния психолог.
Той внимателно я изслушал, но през цялото време я разпитвал за детството й. Това не й харесало и тя непрекъснато се опитвала да насочва разговора в сегашното време, но той отново се връщал към детските й години. Тя се чувствала така сякаш психологът се разхожда из най-затънтените ъгълчета на паметта й, опитвайки са измъкне оттам дългогодишната обида.
И се съпротивлявала. Но така или иначе той видял всичко.

– Трябва да се пречистите, – заговорил той. – Вашите обиди са се размножили. Върху тях са се натрупали нови и нови обиди – като полипи на коралов риф. И този риф е станал препятствие на пътя на потоците от жизнена енергия. Затова вие имате и лични, и финансови проблеми. Този риф има остри краища, които нараняват нежната ви душа. А вътре в него са се настанили и оплели най-различни емоции, които отравят кръвта ви…
– Да, и аз имам такова усещане. Отвреме навреме съм много нервна, изпадам в депресия и дори понякога ми се иска да умра… Добре, трябва да се пречистя. А как?
– Простете за първата, главната обида, – посъветвал я психологът. – Ако изчезне фундаментът, и кораловият риф ще се натроши.
– За нищо на света! – възкликнала тя. – Тази обида е напълно справедлива. От всичко, което се случи, аз имам право да бъда обидена!
– Какво искате вие – да сте права или да сте щастлива? – попитал психологът.

Но жената не му отговорила. Просто станала и си тръгнала, взимайки със себе си и своя коралов риф.

Минали още няколко години. Жената отново била на преглед, само че този път при лекар.

Лекарят разглеждал снимките и изследванията, смръщил се и прехапал устни.
– Докторе, защо мълчите? – не издържала тя.
– Имате ли роднини? – попитал лекарят.
– Родителите ми починаха, с мъжа ми сме в развод. Имам деца и внуци. Но защо са ви моите роднини?

– Вижте, вие имате тумор в главата. – и лекарят й показал на снимката. – И съдейки по изследванията, туморът не е добър. Това обяснява постоянното ви главоболие, безсънието и бързото изморяване. Най-лошото при такива нови образувания е, че растат много бързо.
– Значи сега трябва да се оперирам, така ли? – попитала тя, изтръпнала от ужасно предчувствие.

Лекарят се смръщил още повече:
– Ето кардиограмите ви за последните години. Сърцето ви е много слабо. Сякаш е притиснато от всички страни и не може да работи с пълен капацитет. Може и да не издържи операцията. Затова най-напред трябва да излекуваме сърцето. А после…
Той не довършил изречението, но жената разбрала, че „после“ може и да няма. Или сърцето няма да издържи, или туморът ще я довърши.
– Между другото, кръвните ви показатели също са лоши. Ще ви предпиша лекарства. – продължил лекарят. – Но и вие трябва да си помогнете сама. Трябва да приведете организма си в относителен ред и заедно с това морално да се подготвите за операцията.
– Но как?
– Положителни емоции, топли отношения, общуване с близки хора. В края на краищата може и да се влюбите. Извадете старите албуми със снимки, спомнете си щастливото детство…

Жената се усмихнала насила.

– Опитайте се да простите на всички, особено на родителите си, – неочаквано казал лекарят. – Това много облекчава душата. Имал съм такива случаи, когато прошката е правила чудеса.
– Нима? – иронично попитала тя.
– Знаете ли, в медицината има много помощни инструменти. Прошката също може да бъде лекарство. При това безплатно и без рецепта.

Да простиш или да умреш? Да умреш, но да не простиш? Когато изборът е вече въпрос на живот и смърт, трябва само да решиш в каква посока да гледаш.

Главата я болеше. Сърцето я стягаше.
„Къде смяташ да пазиш обидата си? Тук и тук.“ – спомни си тя.
Сега точно там я болеше. Обидата се беше разпростряла навсякъде. Но искаше още и още. Тя искаше да притисне стопанката си и да завладее цялото й тяло. Глупавата обида не разбираше, че тялото няма да издържи и ще умре.

И тя си спомни за главните виновници от детството си – майка й и баща й, които през цялото време или работеха, или се караха. Нищо не помогна – нито шестиците и грамотите в училище, нито изпълнението на всичките им изисквания, нито протестите и дори бунтът. А после се разделиха и всеки създаде ново семейство. Където се оказа, че няма място за нея. На 16 години я изпратиха в техникум в друг гард. Връчиха й билет, един куфар с дрехи и малко пари.
Тогава тя изведнъж порасна. И реши: „Никога няма да им го простя!“
Тя носеше тази обида през целия си живот и се закле, че тази обида ще умре заедно с нея. Както изглеждаше, май така и щеше да стане…

Но тя имаше деца, имаше внуци… и онзи вдовец от работата, който неумело се опитваше да я ухажва.
Не искаше да умре! Рано беше да умира!

„Трябва да простя! – реши тя. – Поне да пробвам…“

– Родители, прощавам ви за всичко, – неуверено каза тя. Думите й прозвучаха жалко и неубедително.
Тогава тя взе лист хартия и написа:
Уважаеми родители! Скъпи родители! Повече няма да ви се сърдя. Прощавам ви за всичко.

Усети горчивина в устата. Сърцето й се сви, а главата я заболя още повече. Но тя стисна химикалката още по-здраво и продължи да пише:
Прощавам ви. Прощавам ви.

Никакво облекчение. Усети само леко раздразнение.

– Не така, – прошепна й Ангелът. – Реката винаги тече в една посока. Те са по-стари. Ти си младата. Те са били преди теб, ти си след тях. Те са те родили, те са ти дали възможността да се появиш на този свят. Бъди благодарна за това!
– Аз съм благодарна. – произнесе жената. – И наистина много ми се иска да им простя.
– Децата нямат право да съдят родителите си. Родителите не прощават. От тях се иска прошка.
– За какво? Нима аз съм им направила нещо лошо?
– Ти си направила зло на самата себе си. Защо държа тази обида толкова дълго в себе си? Защо непрекъснато те боли главата? Какъв камък носиш в сърцето си? Какво трови кръвта ти? Защо животът ти не тече като пълноводна река, а се процежда като пресъхнал ручей? За какво се бориш – за правдата си или за здравето си?
– Нима всичко това е заради тази обида към родителите ми? Това ли е, което ме разболя?
– Аз те предупреждавах – напомни й Ангелът. – Ние винаги предупреждаваме – не трупайте обиди, не ги носете, не се тровете с тях… Но ако човек направи своя избор в полза на обидата, ние нямаме право да се месим. А когато направи избор в полза на прошката – тогава сме длъжни да помогнем.

– Все още ли мога да разруша този коралов риф? Или вече е късно?
– Никога не е късно да опиташ. – меко каза Ангелът.
– Но те вече са мъртви! Как да им поискам прошка сега?
– Ти поискай прошка. Те може да те чуят. Може и да не те чуят. Но в края на краищата, ти го правиш за себе си.
– Мили родители, – започна тя. – Простете ми, моля ви, за това, че… Изобщо простете ми за всичко.

Тя говори известно време, после замълча и се заслуша в себе си. Никакво чудо не се случи – сърцето я стяга, главата я боли. Никакви особени чувства. Всичко си е както преди.

– Аз самата не си вярвам, – призна си тя. – Минаха толкова години…
– Опитай по друг начин, – посъветва я Ангелът отново. – Превърни се отново в дете.
– Но как?
– Коленичи… и се обърни към тях, както в детството: Мамо, татко…

Жената се поколеба за миг и се отпусна на коленете си. Събра ръцете си, обърна поглед нагоре и произнесе: „Мамо, татко…“ Очите й бяха широко отворени и неусетно се напълниха със сълзи. „Мамо, татко… аз съм… вашето момиче… простете ми…. простете ми!“

Тя се разтресе в ридания и сълзите рукнаха от очите й като река. А тя повтаряше и повтаряше: „Простете ми… Простете ми… Моля ви, простете ми… Нямах право да ви съдя. Мамо, татко…“

Мина доста време преди да секнат сълзите й. Омаломощена, тя стоеше на пода.
– Как си сега? – попита я Ангелът.
– Не знам… не разбирам. Чувствам се напълно празна. – отговори тя.
– Прави това всеки ден в продължение на 40 дни, – каза Ангелът. – Като курс на лечение. Като химиотерапия. Или, ако искаш, вместо химиотерапия.

– Да, да… Ще го направя. 40 дни…

В гърдите й нещо пулсираше, през тялото й сякаш премина огнена вълна. Може би това бяха отломките от кораловия риф…
За пръв път от много, много време, просто без причина, главата не я болеше.

Автор: Ирина Семина (Елфика)  elfikarussian.ru
Превод: Gnezdoto

С обич: ЧУДО

 

Подобни публикации:

[related_posts]Insert your text here[/related_posts]  

Да работиш като мама

До мъжа, чиято жена “по цял ден си стои вкъщи с детето“, а не работи от сутрин до вечер като него.

Когато ми завиждаш, моля те, имай предвид следното:
1) Докато си на работа, не трябва да следиш непрекъснато колегата си, за да не напъха в устата си кламер, да не пълзи по масата и да не рисува по тапетите.

2) Спокоен си, че колегата ти ще обядва, без да се налага да бършеш след него разлятата супа по пода. И не вярвам, че ще се опита да ти направи ПФФФ в лицето с пълната уста.

3) Ако решите заедно да излезете в обедната си почивка, то колегата ти ще се облече сам и няма да се налага да напъхваш неспирно мърдащите му пръсти в ръкавиците, непослушните му крака в ботушите, а въртящата се наляво-надясно глава – в шапката.

4) Ако излезете на улицата, едва ли колегата ти ще се пльосне в първата локва, защото нещо си го засегнал. Не вярвам и да се наложи да му переш дрехите след това.

5) Ако по стечение на обстоятелстата си отишъл до магазина с колегата си, той със сигурност няма да те врънка да му купиш всяко нещо, което се изпречи пред очите му, обещавайки, че ще си яде кашата и ще слуша. И няма да ти се наложи да измисляш 1 милион довода, за да избегнеш поредното купуване на безполезна играчка.

6) Ако колегата ти се умори, няма да е нужно да го носиш на ръце обратно до офиса, докато той хленчи и размахва ръце и крака във всички посоки.

7) На работа не ти се налага непрекъснато да правиш на колегата си забележки: “ Не си бъркай в носа!“, “ Не си трий ръцете в сакото!“, “ Не си смучи палеца!“. А дори и да прави всички тези неща, той си има майка, нека тя да се черви заради него!

8) Едва ли колегите ти плачат често и без видима причина. Дори да е така, не си длъжен да ги успокояваш.

9) В офиса не съществува явлението “ следобеден сън“. А ако го имаше, то ти сам би подремвал, вместо да приспиваш колегата си, люлеейки го на ръце, докато не се унесе в сладък сън.

10) Не трябва да разтребваш разхвърляните от колегата ти из целия офис химикалки и листове.

11) Твоят колега едва ли отговаря с НЕ на всяко твое предложение.

12) Не трябва да му напомняш да се изпишка. Но дори да се заплесне и изпусне, не се налага ти да му чистиш.

13) Никой не те кара, като си свършиш работата, да почистиш целия офис и да сготвиш обед и вечеря за всички.

14) И още: работата, това е мястото, от което можеш да си тръгнеш и да си отидеш ВКЪЩИ.

Излиза, че офисът много прилича на рай! Така че на кого му е по-трудно – на мъжа, който работи, или на майката, която си стои вкъщи? Ако вземем предвид всичко, то жената с дете от 0 до 5 години работи 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, и то без право на отпуск!

Единственият, но много важен минус на работата е, че едва ли на колегата ти ще му хрумне да те прегърне през коленете, проникновено да те погледне в очите и нежно да ти каже:

“Ти си моята най-любима мама на света!“

:) :) :)

 

Намерено във: ФЕЙСБУКЪ

Колегата: ЧУДО :)

 

Подобни публикации: [related_posts]Insert your text here[/related_posts]

 

Бялата гардения

На всеки рожден ден след 12-та ми година получавах по една бяла гардения от анонимен изпращач. Към нея никога нямаше нито картичка, нито бележка, а от цветарския магазин нищо не можеха да кажат, защото поръчката винаги бе плащана в брой. След известно време се отказах от издирването на изпращача. Просто се наслаждавах на красотата и на омайния аромат на това вълшебно, съвършено бяло цвете, сгушено в гънките на меката розова хартия.

Никога обаче не се отказах да си мисля за това кой ли би могъл да ми я изпраща. Едни от най-щастливите мигове на живота ми бяха, когато се унасях в мечти за онази прекрасна и вълнуваща, но твърде срамежлива и ексцентрична персона, която не желаеше да се разкрие. В юношеските години ми беше много приятно да си представям, че това е точно момчето, в което съм влюбена, или пък дори някой непознат, на когото съм направила неотразимо впечатление. Продължете да четете Бялата гардения