Ангел в небето

„Вяра и Ангелите“

Вяра не вярваше в ангели и каквито и да било езотерични фантасмоагории. Нещо, което окото да види и ръката да пипне й бе необходимо на нея. Теория с факти и доказателства, уравнения с плюс, минус, равно и делено – това й дай, за да впрегне логиката. Често дотягаше с дървените си философии на приятели и роднини, смяташе, че меродавното й мнение, подкрепено от двете й дипломи от университета й дават това право. Не позволяваше да се отклони и за миг от релсите в рамките на картината, която сама бе изрисувала за себе си. Искаше все да е права, все да покаже колко знае и не ценеше мнението на другите. Съветите за по-широко скроено палто за душата някак й убягваха. И изобщо не желаеше да поема отговорност за каквото и да било. Нито за думите си, нито за действията си, нито пък за това, което се случваше в живота й.

Един ден, докато крачеше в премерена строга крачка с бизнес куфарчето си по улицата, замислена над поредната философска дилема за едно кисело мляко, тя не видя разместените плочки на паважа пред себе си. Препъна се и направи достолепен плонж в близката локва. Веднага се огледа, за да оцени погледните на минувачите и разибра се отчетът показа, че й се присмиват и я мислят за глупава смотла. Вярваше, че се е изложила и се закле, че повече по тази улица никога няма да мине, за да не я посочат с пръст и да й лепнат, макар й мислено някой прякор: „Калната Лейди Смотликс”, „Глупавата Блонди Мърлячева”, „Мократа Кокошка с бизнес куфарчето”. Ако знаеше, че хората в 90% от случаите изобщо не им пукаше особено за това, как изглеждат другите или, ако коментираха се забравяше след три минути, живтът й щеше да е много по-спокоен.

Докато се бършеше нервно с ръце и приглаждаше леко разчорлената си коса, сумтеше и нареждаше, как все на нея най-гадното ще й се случи, как тези от общината са безотговорни и не си вършат добре работата и като ги намери би ги зашлевила една хубавата! С цигански шамар! За пореден път стоварваше отговорността някъде другаде, без да си дава сметка, че ако поне веднъж си бе гледала в краката може би пък и да беше успяла да прескочи пустата му крива плочка. Но тя не бе виновна, че от малка баба й, майка й и другите роднини все й повтаряха за добро и всеобщо успокоение: „Лош бордюр, как те спъна!”, „Глупава люлка, как те удари!”, „Ютията каква е гореща и те опари, пу-у!”.

Без да разбере, Вяра вече бе застанала по средата на улицата близо до кръстовището – малко, нерегулирано и без знаци. От двете страни на улицата имаше паркирани коли без да спазват правилото за двата метра от сградата и видимостта на тези, които искаха да завият на ляво беше почти нулева. И в този момент поредният състезател зави, колата му поднесе на завоя, удари задницата си в първата паркирана сребриста кола, спирачките изсвистяха, хората от близкото кафене скокнаха, за да видят какво става, една бабка почти припадна на улицата, като видя какво става. Изпусна торбата с портокалите, които се търкулиха по цялият тротар и заподскачаха като тенис топки към мястото на улицата, където стоеше Вяра. И за нея настана мрак.

Отвори очи, разтърка ги сякаш бе спала и погледна нагоре. Едвам фокусира в началото, струваше й се, че от съня й бяха залепнали очите и не виждахе добре, а и беше доста светло. Отново разтърка очи, но картината си бе все същата – светлина и облаци. Бели, полу-прозрачни облаци и нещо като мъгла бавно се стелеше около нея. Лежеше по гръб, а сякаш краката й бяха сгънати в колената и висяха нядолу. Протегна се, изпъна ръце над главата си и протегна крака на пред. Ухаеше особено – свеж и лек аромат на пролетни цветя примеснт с тихи цитрусови нотки. Отпусна ръцете си в страни, и краката с надеждата, че преди малко усещането за това, че висят надлу е лъжовно, защото просто са изтръпнали. Уви, краката й зе залюляха. Тя погледна на ляво, надясно и след това се изправи до седнало положение, като си помогна с ръце, които стигаха точно до ръба, така, че да може да се хване за него и да се издърпа за опора. За нейно най-голямо изумление видя, че се намира на ръба на един облак! „Божке-е-е-е!” – помисли си тя, като очите й бяха станали на палачинки от удивление. Най-странното за нея бе, че не изпитваше див ужас, какъвто й беше привичен в такава ситуация. Хвана се за ръба с рецете и просто полюля краката си напред-назад. Първо синхронно, а след това разминавайки ги, също както правят децата.

По едно време, вече й дотегна, но вниманието й привлякоха малки златни изкрици точно в дясно от нея. Погледна леко надолу в тази посока и замръзна така както си махаше напред-назад краката. До нея висяха още един чифт боси крака. Но, не какви да е – ами огромни! Стояха спокойно и тежко. Стори й се, че бяха поне 62-ри номер, ако изобщо съществуваше такъв. Бавно задвижи погледът си нагоре и до колената не се виждаше дреха, едва когато очите й стигнаха до нейната ръка, дръжаща се за ръба, тя видя нещо странно до кутрето й, аха-аха да я докосне. Имаше бяло перо от края на крило. Бяло крило, с огромни бели пера. Сугурно широки пет сантиметра и дълги по двайсет и пет всяко. Очите й съвсем се разшириха. Леко се отпусна назад, а да обхване с поглед цялото крило и видя още едно. Две крила! Тежки, но спокойни крила леко се повдигаха и отпускаха. „Аха, живо е!”, рече си на ум Вяра. Сториха й се поне два метра тия крила! Малко неуверена, но толкова любопитна, че нямаше как да се подаде на страха точно сега, се наведе леко напред и погледна нагоре.

Погледът й пропълзя любопитно през бяла одежда, съшита прецизно със златен конец и стигна до там, където тя свършваше – отворено на две малко над гърдите деколте с няколко дупки, през които на хикс минаваха златни връзки. Краищата им падаха свободно в страни и не бяха завързани. Вдигна рязко поглед и видя благо лице, с меки и спокойни черти, със загадънча, но мила усмивка и очи, вперени някаъде напред. Особено сияние имаше около цялото това същество. Най-много около главата. Косата му беше златисто-руса, и въпреки, че беше прибрана назад личеше, че е къдрава, стегната в плитка, дебела като корабно въже. Усещаше се неимоверно спокойствие, лъхаше доверие и някаква безмерна доброта. По всичко личеше, че „съществото” чакаше. Колкото и да се опитваше да разбере мъж ли е, жена ли е Вяра не успя. Тогава тя се престраши, леко покашля, за да прочисти гърло и много плахо попита:

– Кой си ти ….. Къде съм, защо съм тук…?

Крилата потръпнаха, лицето се завъртя към нея и я погледна с възмжно най-сините и очи, които могат да съществуват. На фона на цялата мощна фирура, която седеше кротко до нея, тези сини очи, като кристали блестяха и излъчваха истинска мека топлина. Целият сияеше по особен, някак магичен начин. Гласът, който чу беше изключително странен, сякаш камбани зазвъняха толкова премерено и чисто, че усети как по ръцете и пробягаха добри тръпки и цялата настръхна.

–         Аз ли кой съм? Ти до скоро не вярваше в такива като мен.

–         Да не искаш да кажещ, че си … ангел…

–         Архангел. Аз съм Архангел Михаил. – и като каза това й подаде един портокал. В неговите ръце той изглеждаше почти като топче за тенис на маса и на нея й стана смешно от това.

–         Архангел Михаил, казваш… ти сигурно знаеш сега какво си мисля, нали? – попита го Вяра без да откъсва поглед от портокала, който въртеше из ръцете си.

–         Да, знам – отвърна й благо Михаил. И усещам, как с всяка дума, която си разменяме страхът ти от нас, крилатите, изчезва. Това ме радва и успокоява.

–         А защо съм тук, какви са тия облаци?

–         Да ти кажа ли какво се случи с теб? – попита я все така спокойно.

–         Какво да е случило с мен? Аз сънувам, то е ясно! – отвърна му самоуверено Вяра.

–         Не точно – отвърна й Михаил. – Погледни надолу и виж как под теб, в облаците надолу изчезва една златна нишка.

Вяра погледна бързо и наистина – от нея, сякаш по продължение на гръбнака й излизаше трептяща златна нишка. Спускаше надолу и влизаше някъде в размесващите се памукови облаци далеч под краката им.

–         Какво е това?!

–         Това е връзката с тялото ти – рече той и леко разбута облаците. Вяра видя, нещо, което я остави без дъх, а очите й се наляха със сълзи. Обзе я тревога. Видя себе си. Беше интубирана и с шина на врата. Имаше гипс на едната ръка, а от другата излзиаха някакви системи към банка с течност. Около нея се суетяха две сестри и доктор, а до леглото й нямаше познат или роднинда. Само някакъв русоляв непознат едър мъж, който бе хванал в шепа доланата часто от лицето си, закривайки уста. Не виждаше друго, защото все пак го гледаше от горе.

–         Успокой се, всичко ще бъде наред, стига да го поискаш – бавно каза Михаил.

Тогава Вяра усети мекото крило на архангелът, да минава зад гърба й. Обръгрна я и това успокои лудо биещото й сърце, но сълзите все още се стичаха по бузите й. Онемяла и объркана получи отговор без да е продумала:

–         Стана така, защото ти имаше нужда от незабавен урок. Изпращахме ти много сигнали, че е време да промениш нещо, да смениш гледната точка и начина на възприятието си към света, но те не стигаха до теб. Ти просто се беше вкопчила в релсите на рамката, която сама бе изрисувала за себе си.

–         Това беше крайна мярка –  обади се глас в ляво от Вяра, която тоз час отново я замръзи в комична поза, а по лицето й се четеше изумление и почуда. Извъртайки глава и тяло много бавно на ляво, отново видя изкрици, този път сребърни и лилави. Проблясваха като малки звездички. Помисли си, че й се привиждат светкавици, от удара по главата, който е получила и леко с долната част на дланта си почукна смешно челото малко над слепоочието. За нейно най-голямо изумление срещна още един чифт огромни боси крака, снежно-бели крила, бяла одежда, но този път съшита със сребърен конец. Лицете беше благо, овално, красиво и добро, също както на Михаил, коата отново кърава, но много лъскава и черна със син блясък. Срещна погледа на огромни кристални очи, които я гледаха с толкова нежност и любов, че тя за миг забрави да диша.

–         Аз съм Архангел Гавраил – отвърна с усмивка на мисленият й въпрос. – С теб вече сме се срещали, но ти не ме помниш.

Вяра мигаше на парцали без да отделя поглед от него, като даваше всичко от себе си за да си спомни къде е виждала тези красиви очи, които не се забравят току-така. Уви, получи отговор отново, без да е питала устно:

–         Когато беше малка, ти обичаше да стош на терасата или на двора и да гледаш към Луната, която ти се усмихваше. Виждаше ти се така красива, загадъчна и вълшебна, че често я питаше, а тя ти отговаряше. Подаваше малката си ръчичка напред и в шепите ти заиграваше някой неин лъч, помниш ли?

Вяра потъна в спомени от детството. Наистина обичаше да си говори със Сребърната Месечина, която винаги й разказваше чудновати истории, видени докато е била на другия край на света. И на малкото момиченце с русите весели плитки, шарената рокля на цветя и румени бузки, му се прииска да обиколи света, да види тези чудеса, за които сребърокосата му приятелка разказваше. Случи се така да сподели с баба си, при която живееше по-често, отколкото у дома при родителите си, а тя милата женица така се притесни, че на детето нещо му има, щом говори посред нощите с Луната, че му забрани да го прави на секундата. Реши, че някакви демони има около къщата и още същата вечер сложи райбер на външната и балкоснката врата, поръси детето с джоджен по главата, натри по касите на вратите с чесън, прекръсти се и сложи край на тази дивотия. Вяра си спомни, че дълго плака за приятелката си, опита се да говори с нея през затворения прозорец, но не се чуваше. Така с времето забрави приятелството им и вече не вярваше. Баба й беше добра в убеждаването. Имаше си методи.

–         Ти имаше нужда от мен – извади я от този своеобразен транс, архангел Гавраил – И аз си говорех с теб по този начин. Недей сега да се ядосташ на баба си, че ти е отнела това, тя просто е искала да те предпази по свой си начин. А и всичко, което се случи до този ден в твоя живот е, в следствие на избори които си правила. Ти стигаше райбера и на двете врати, но избра страха пред смелостта и така и не се осмели. Ето, виж, сега ще ти покажа и друго.

Гавраил разбута леко облаците и пред Вяра се откри картина, не нарисувана, а съвсем истинска, движеща се – филм. Разпозна себе си, когато беше на петнайсет години. Тъкмо се беше научила да кара онова, красивото тюркоазено синьо-колело, когато изпусна едният от педалите, връзката на гуменката й се закачи за веригата и тя направи грандиозно салто мортале, приземявайки се в градинката между две рози. Всички на детската площадка започнаха да й се присмиват, да я сочат с пръст и да й подвикват „Неможейка”, „Смотаната” и разни други огорчителни думи. На нея й се прииска да потъне в дън земя от сърам и обида. До нея дотича само момчето от съседната къща – Спас. Тя го наричаше Спас – моя спасител със синьо-зелените очи. Момчето, което беше с две години по-голямо от нея, тя харесваше още от миналото лято и най-вече, задари това, че й помогна да събере разпилените по земята портокали в онзи злополучен ден. Това, което тя не знаеше, че той също я харесва и тайно е вклюбен в нея. В същият ден, когато я видя да мъкне торбите с порткалите, че на баба й не й стигали 3 кила за сладкото от портокалови корички, той си пожела да й се скъса поне едната, да се разпилеят оранжевите топки и така, да му се отдаде сгоден случай да се доближи до нея. Харесваше златните й плитки, грижливо заплетени и с панделки накрая. Всеки ден разлинчни, вързани на фльонга. А усмивката й нямаше равна. Озаряваше улицата. Дали само той я забелязваше? В мига в който си пожела това с портокалите и на секундата си каза, че това няма да стане, ченето му увисна, като видя че едната торба се порна като срязана от невидимо острие и сочните портокали хуканаха по паважа. Без да чака и минутка се завтече към Вяра. Помогна й да ги събере. От къде ли в джоба му се намери здрава торбичка, той така и не разбра.

Спас протегна ръката си към Вяра и й помогна да се изправи, когато се увери, че тя е добре и няма сериозни контузии, само леко е одраскана над левия лакът, той й каза:

–         Радвам се че си добре! Карай с добре завързани връски следващият път!

–         Благодаря ти! Ти си моя спасител, Спас. Може би един ден ще помагаш на много хора. – казвайки това, Вяра смутено се качи на колелото и отпраши към баба си, за да запише в розовия си дневник за Спас. Минавайки покрай площадката с деца, тя им се оплази самодоволно, защото всички момичета си припадаха по Спас, но той не им обръщаше много внимание.

От тоя миг Спас прие присърце думите ня вяра. Прибра се и направи разчет на дорбите дела, кото е свършил и на кого е помогнал до днешна дата. В списъка имаше 25 малки котенца, спасени от хайманите на дебелата лелка, която живееше в края на улицата, 5 пиленца качени обратно в гнездата им, помогна на малкото си братче да проходи, спаси от удавяне едно кученце миналото лято при реката, както и едно теленце, забравено на жегата, като го върна на баба Стойка, тя се разплака и цяло лято му даваше прясно мляко и сиренце. В списъка гордо с по-големи букви добави и това, как на два пъти „спаси” Вяра. Написа отдолу: „Кой помага и спасява хората?”. Добави отговор – лекарите. В тоя миг сърцето му реши, че ще стане лекар и ще спасява хорта, както го посъветва Вяра. Той просто много я обичаше. Времето ги раздели и след онзи ден с колелото, те вече никога не се видяха. Татко му прие нова работа и те заминаха в друг град. Чуваше се от клюкарките по пейките, че били даже в чужбина и вече били от голямото „Дубрутру”. Вяра се радваше, вярваше, че скоро ще се върнат и ще го види пак, но после отново забрави и спря да вярва дори в влюбовта. Във времето имаше случки, в които тя се сещаше, че й е нужен спасител с името Спас.

Тя погледна към портокала, който държеше в ръцете си. Усмихна се втренчи в погледа на Габриел.

–         Твоят избор, тогава в този ден, да благодариш на Спас и да му кажеш тези думи, промениха неговата съдба. Ако не му го беше казала това, щеше да му се случи така, че да се забърка с неправилните хора и да пропилее живота си, защото никой в неговото семейство не вярваше, че той е специален и добър. Заради обичта си към тебе, той повярва в думите ти. Повярва в себе си и следваше мечтата си. Сгеа е един от най-добрите лекари в твоя град. Но ти не знаеш това.

В тоя миг, сърцето й заби лудо и бузите й поруменяха.

– Има още много истории, които можем да ти покажем от твоя живот. Усещам, че ти вече знаеш, защо си тук и повече примери са излишни. Вяра кимна с глава. – рече й Михаил.

–         Ако си готова, можеш да се връщаш – обърна се към нея Габриел. – Изборът е твой. Ние ще те приемем с радост тук, ако решиш да останеш, ако прецениш, че си изживяла живта си като, както искаш и си била наистина щастлива в своя земен път.

Портокала още малко се повъртя безмълвно в ръцете й, когато тя категорично им каза:

–         Искам да се върна! Има ли някакво условие, за да стане това?

–         Единственото такова е да го пожелаеш, да искаш и да си осъзнала промяната в дълбоко в сърцето и душата си. Вярваме в теб, усещаме, че тази случка промени твоя живот и когато се събудиш в болничната стая, много от нещата, които си правила, чувствала, мислила няма да помниш, но ще знаеш какво предстои. Ще го знаеш в сърцеото си.

–         Готова съм! – рече без повече покани и доста оживено тя, като пъхна неусетно портокала в джоба на панталона си.

В тоя миг на Вяра й се зави свят, олюля си и всчко някак се разфокусира. Започна да идва на себе си. Видя, че нещо свети над нея. Реши, че са някои от ангелите. Понечи да вдигне лявата си ръка, за да закрие очите си от ярката светлина, но й дотежа. След секунда вече виждаше по-ясно и поглеждайки към ръката си видя, че е гипсирна. „Аха, върнала съм се”- рече си на ум радостно тя.

Погледна другата си ръка, можеше да го стори много бавно, защото шината на врата я стягаше. Тогава съзря мъжа, който позна, че е същият онзи, който видя от горе, но сега той беше опрял лакти в коленете си, скривайки лице в шепите си. Искаше да каже нещо, но усети, че има малко сили, за да направи това и не каза нищо.

Врата се отвори и през нея влезе симпатична сестра, на видима възраст между 45-50 години. Обърна се обърна директно към мъжа, седящ на стола:

–         Не се притеснявай, състоянието й е стабилно вече. Изследванията сам вдия, че имат отлични показатели. Цяло чудо е как е оцеляла след като си я вдигнал на предния капак и е прелетяла по цялата дължина на колата назад! С какъв акъл си карал по тая малка улица с такава скорост, не знам!

„Какво? Този е оня, дето ме е блсънал?” – помисли си Вяра, очудващо и за самата нея с голяма доза интерес, без капка укор и гняв.

Мъжът свали ръце то лицето си и отговори на сестрата, без и двамата да забелязват, че вяра вече от пет минути е свидетел на разговора им:

–         Обадиха ми се по спешност, че имам пациент в критично състояние, бързах, за да не го изпусна….а виж какво направих! – Казвайки това той прекара нервно пръсти през косата си и посочи с глава към болничното легло, където вече доволно се усмихваше Вяра.

–         Ама тя в будна! – извика с нескрито облекчение и изненада сестрата.

Мъжа и дамата в бялата престилка скокнаха и се приближиха към леглото. От раздвижилият се въздух Вяра я присърбя носа. С единствената свободна ръка тя го почеса. Пръстите й миришеха на портокал. Усмихна се закачливо и спокойно каза:

– Аз знам, че сте ме блъснал вие. И не ви се сръдя.

Мъжа и сестрата се втрещиха онемели. Пациентката продължи:

–         Кажете ми, кога ще мога да си отида у дома? И колко време съм била тук?

–         Бяхте в кома цели седем часа. А венага щом излязат и последните изследвания, ще можете да си отидете, госпжице. Доктор Ангелов беше до вас от както ви докара, той се погрижи да получите най-доброто! – отговори й сестрата, като посочи с поглед мъжа до нея.

Вяра се обърна към него и се вгледа в погледа му. Тогава той съвсем неволно подаде ръка за здрависване и каза:

–         Съжалявам, че ви блъснах. Приятно ми е, Д-р Ангелов, Спас Ангелов. Имате лека фрактура на шийни прешлени, но ще се оправите съвсем скоро, а за ръката не се безпокойте – само е пукната и охлузена.

Вяра почти не можеше да повярва на ушите си, за секунда навърза всичко, съзря целният план на ангелите и отвърна, като не откъсна очи от неговите:

–         Спас, ти отново ме спаси. Ти си моят спасител! – и очите и се напълниха със съзли.

Тези думи върнаха мъжа толкова бързо назад към онзи ден с колелото, че  за миг изгуби дъха си и му се зави свят. Толкова години се беше надявал да я срещне отново, разпитваше съседките на баба й, за нея, за семейството й, но никой нищо не знаеше, или поне така му казваха. И ето, днес държеше ръката й, след като отново я спаси и щеше да я държи още дълги години така – по време на дългите разходки по плажа, по алеите в парка, дори в деня, когато се роди първото им дете.

От този ден тататък, Вяра блаогдареше на всяка локва и плочка по паважа, която закачливо й намигваше. Вярваше в себе си, в това, че всичко е възможно и нещата често се променят по начин, който е за добро, но хората не го осъзнават. Въпреки това, тя обичаше и тези, които не й вярваха, докато им разказваше за ангелите и личната си история. Усмихваше се и намигваше към небето, всеки път щом се случеше да намери перце, „оставено” грижливо на пътя й от нейните приятли, които могат да летят.

Автор: Ан
(2011г.)
С обич,
Чудо Сега!